Покани ме да вляза

После се чува звън на чаша и всички насочват вниманието си към онзи на почетното място. Той се изправя. Оскар се страхува от този човек. Той е дребен, слаб, с неестествено червена уста. Лицето му е бяло като тебешир. Оскар усеща как от крайчеца на устата му се стича сосът от месото, в устата си има мръвка, побутва я с език.

Онзи вдига някаква кожена торбичка. Развързва връвчицата с грациозно движение и изсипва на масата два големи бели зара. Те се търкулват, шумът отеква в цялата зала и спират. Мъжът ги взема в ръка и ги показва на Оскар и на останалите деца.

Отваря уста, за да каже нещо, в този миг парчето месо изпада и…

Устните на Ели се отдръпнаха, тя пусна главата му и отстъпи назад. Макар сцената със залата да го плашеше, Оскар се помъчи пак да си я представи, но я нямаше. Ели го погледна изпитателно. Той потърка очи, кимна.

— Това всичко беше наистина, нали?

— Да.

Останаха така за малко, мълчаха. После Ели каза:

— Искаш ли да влезеш?

Оскар не отвърна. Ели подръпна тениската си, вдигна ръце, отпусна ги.

— Никога няма да те нараня.

— Знам.

— За какво мислиш?

— Тази фланелка. От боклука ли е?

— … Да.

— Опра ли я поне?

Ели не отвърна.

— Малко си мърлява, знаеш ли?

— Да се преоблека, ако искаш.

— Да. Хайде!

* * *

Беше чел за покрития с чаршаф на количката. Ритуалния убиец.

Бенке Едвардс беше тикал какви ли не по тези коридори на път към моргата. Жени и мъже на всякакви възрасти, дребни и едри. Деца. Нямаха отделна носилка за деца и почти нищо друго не го натъжаваше така, както цялото празно пространство на количката, когато на нея имаше дете: малкото телце под бялото покривало, сместено в горния край на носилката. Долната половина — празна, чаршафът — плоско застлан. Ето това празно пространство за него беше самата смърт.

Но сегашният труп беше на възрастен мъж, и то прочут.

Возеше количката по празните коридори. Единственият звук беше поскърцването на гумените колела по линолеума. Тук нямаше цветна маркировка по пода. Дойдеше ли външен човек, винаги го придружаваше някой от болницата.

Бенке изчака полицията да направи снимки на мъртвото тяло навън пред входа. Иззад заграждението няколко души от пресата снимаха сградата с ярки светкавици. Утре снимките ще са във вестниците, допълнени с пунктирна линия, за да се види как е падало тялото.

Това е то да си прочут.

Очертанията под чаршафа не загатваха за нищо подобно. Изглеждаха по най-обичайния начин. Той знаеше, че мъжът на вид е като чудовище, че тялото му се бе пръснало като балон с вода при удара в замръзналата земя — за щастие беше закрито с чаршафа. Под него всички сме еднакви.

Обаче със сигурност мнозина щяха да изпитат облекчение, задето тъкмо тези мъртви останки отиваха сега в хладилната камера, а после в крематориума, след като патоанатомите си свършат работата. Покойният беше с рана на шията, която фотографът на полицията засне с особено усърдие.

Но това ли е най-важното?

Бенке се изживяваше като малко нещо философ. Сигурно заради професията. В края на краищата бе виждал толкова често самата човешка същност, неприкрита от нищо, че си беше развил своя теория, и то много проста.

— Всичко е в мозъка.

Гласът му отекна в празните коридори, когато спря количката пред вратата на моргата, набра кода и я отвори.

Да. Всичко е в мозъка. Изначално. Тялото е просто един вид помощно средство, което мозъкът е принуден да мъкне, за да поддържа живота си. Но всичко изначално си е заложено в мозъка. И единственият начин да бъде променен някой като този под чаршафа е да му се оперира мозъкът.

Или да се изключи.

Механизмът, който трябваше да държи вратата отворена в продължение на десет секунди след въвеждането на кода, още не беше поправен и се наложи Бенке да я крепи отворена с едната ръка, а с другата хвана количката откъм главата и я дръпна навътре. Тя се удари в касата на вратата и той изруга.

Ако беше в хирургията, щяха да са го оправили на мига.

В този миг забеляза нещо необичайно.

Вляво и малко по-ниско от издутината, която представляваше главата на покойника, на чаршафа се появи кафеникаво петно. Вратата се заключи зад тях, когато Бенке се наведе да погледне. Петното бавно се разрастваше.

Той кърви.

Бенке не беше от най-плашливите. А и такива неща му се бяха случвали вече. Вероятно е имало някой запушен съд в черепа и кръвта беше пръснала от удара в касата на вратата.

Петното на чаршафа се уголемяваше.