Покани ме да вляза

Катерицата преценява, че звукът е безопасен, не заслужава внимание. Продължава надолу по ствола. Цял ден гората беше пълна с хора, кучета. Нито миг спокойствие, и едва сега, когато падна мрак, тя се бе осмелила да слезе от дъба, на който беше принудена да прекара целия ден.

Кучешкият лай и гласовете замлъкнаха, изчезнаха. И бръмчащата птица, която кръжеше над дърветата, вероятно е отлетяла в гнездото си.

Катерицата се спусна по ствола и забърза по един дебел корен. Не обича да щъка по земята, когато е тъмно, но гладът я принуждава. Движи се предпазливо, спира и се ослушва, оглежда се на всеки десетина метра. Заобикаля дупката, в която през лятото живееше семейство язовци. Отдавна не ги е виждала, но малко предпазливост никога не вреди.

Най-сетне достига целта си: най-близкият от многобройните зимни припаси, които е насъбрала още през есента. С настъпването на нощта температурата отново е паднала под нулата и върху поразтопения през деня сняг се е образувала тънка ледена кора. Катерицата дращи с нокти, пробива я и напредва надолу. Спира, ослушва се, пак рови. През сняг, шума, пръст.

Точно когато сграбчва с лапите си орех, чува звук.

Опасност.

Захапва го и хуква нагоре по бора, без дори да прикрие складираната си храна. Веднъж озовала се на сигурния клон, тя отново взема ореха в лапите си, опитва се да локализира звука. Гладът е голям, а храната е само на сантиметри от устата й, но най-напред трябва да открие опасността, да се увери, че не я заплашва, преди да започне да яде.

Главата на катерицата се стрелка във всички посоки, муцуната й трепери, докато се взира в лунния пейзаж под краката си и открива източника на шума. Да. Добре, че заобиколи. Дращещият звук идва от дупката на язовците.

Те не умеят да се катерят по дърветата. Катерицата се поуспокоява, гризва ореха, но продължава да се вглежда надолу — сега повече като зрител на театрално представление, трети балкон. Иска да види какво става, колко язовци има там.

Но това, което излиза от дупката, не прилича на язовец. Катерицата вади ореха от устата си, гледа. Опитва се да разбере. Да свърже това, което вижда, с всичко вече познато. Не успява.

Затова пак захапва ореха, втурва се по-нагоре по дървото, чак до короната.

Дали това нещо не се катери по дърветата?

Малко повече предпазливост никога не вреди.

Неделя 8 ноември (вечер/нощ)

Часът е осем и половина, неделя вечер.

По същото време, когато линейката с Виргиния и Лаке минава по моста Транебергсбрун, когато стокхолмският полицейски началник показва снимка на журналистите, когато Ели си избира рокля от гардероба на майката на Оскар, когато Томи си изцежда лепило в найлоново пликче и дълбоко вдишва приятното упоение и забравата, когато една катерица — първото живо същество от четиринайсет часа насам — вижда Хокан Бенгтсон, Стафан, един от тези, които са го издирвали, тъкмо налива чай.

Още не е забелязал, че липсва парченце от най-предната част на чучура, и доста от чая се излива на масата. Той измърморва и навежда повече чайника, чаят се изплисква и капачето на чайника пада в чашата. Врял чай пръсва по ръцете му и той тръшва чайника, отпуска ръце и започва да си казва наум еврейската азбука, за да се успокои и да не запрати чайника в стената.

Алеф, бет, гѝмел, да̀лет…

Ивон влезе в кухнята, видя Стафан наведен над мивката със затворени очи.

— Какво има?

Той поклати глава.

— Нищо.

… ла̀мед, мем, нун, са̀мех…

— Кисел ли си?

— Не.

… коф, реш, шин, таф. Така. Спокойно.

Той отвори очи, посочи чайника.

— Ужасен чайник.

— Не върши ли работа?

— Не, той… подлива.

— Никога не съм забелязвала.

— Обаче е факт.

— Е, едва ли чайникът ти е крив.

Стафан сви устни, протегна изгорената си ръка към Ивон и направи жест, изразяващ: Мир. Шалом. Млъкни.

— Ивон. В момента изпитвам… невероятно желание да те ударя. Така че, моля те, не говори повече.

Ивон отстъпи назад. Отчасти бе подготвена за подобно нещо. Отпъждаше подозрението, но чувстваше, че зад благочестивата си фасада Стафан крие потискан гняв.

Тя скръсти ръце, издиша и вдиша няколко пъти, а той стоеше неподвижно, втренчен в чашата с падналото в нея капаче. После Ивон попита:

— Често ли го правиш?

— Кое?

— Да удряш. Когато не ти изнася.

— Някога да съм те удрял?

— Не, но каза…

— Казах. И ти ме послуша. Сега всичко е наред.

— Ами ако не те бях послушала?

Сега Стафан изглеждаше напълно спокоен и Ивон се отпусна, свали ръце. Той ги взе в своите, целуна ги нежно.

— Ивон… Хората трябва да се слушат.

Наляха чая и го изпиха в хола. Стафан реши да подари на Ивон нов чайник. Тя попита за издирването в гората Юдарнскуген и той й разказа. Ивон всячески се опитваше да държи разговора далеч от темата, но най-накрая се стигна до неизбежния въпрос.

— Къде е Томи?

— А… не знам.

— Не знаеш ли? Ивон…

— Ами у някой приятел.

— Хм. Кога ще се прибере?

— Не, мисля че… май щеше да преспи. Там.

— Там?

— Да, у…