Покани ме да вляза

Томи прочисти гърлото си и едва си завъртя езика да попита:

— Кой е?

— Аз.

Разпозна гласа, но не се сещаше чий е. Във всеки случай не беше Стафан. Не беше картоненият татко.

Татко Барба. Стига вече!

— И кой си ти?

— Може ли да отвориш?

— Пощата затвори за днес. Ела пак след пет години.

— Имам пари.

— Хартиени пари?

— Да.

— Хубаво тогава.

Стана от дивана. Бавно-бавно. Очертанията на нещата наоколо не искаха да стоят мирно. Главата му беше пълна с олово.

Бетонен похлупак.

Остана на място няколко секунди, олюля се. Циментовият под се клатеше като в сън надясно, наляво, същинска стая с криви огледала. Тръгна напред, крачка по крачка, вдигна райбера, отвори. Отвън стоеше онова момиче. Дружката на Оскар. Томи я зяпна, нищо не разбираше.

Слънце и море.

Момичето беше само по тънка рокля. Жълта на бели точки, които приковаха погледа му и той се опита да ги разгледа, но те започваха да танцуват, да се движат, чак му прилоша. Тя беше двайсетина сантиметра по-ниска от него.

Сладка като… като лятото.

— Да не би изведнъж да е станало лято? — попита той.

Момичето наклони глава.

— А?

— Не, облечена си с… как беше думата… плажна рокля.

— Да.

Томи кимна, доволен, задето беше нацелил думата. Какво каза тя? Пари? Аха. Оскар май спомена, че…

— Искаш… да купиш нещо?

— Да.

— Какво?

— Може ли да вляза?

— Да, да.

— Кажи го де: че ме каниш да вляза.

Томи направи палячовски жест. Видя как ръката му бавно се пренесе, дрогирана риба, плуваща над пода.

— Влез. Добре дошла в… нашия местен филиал.

Не можеше да стои изправен. Подът го теглеше. Той се обърна, строполи се на дивана. Тя влезе, затвори вратата, сложи райбера. Виждаше я като някакво гигантско пиле, изхили се на гледката. Пилето седна на фотьойла.

— Какво има?

— Мм, не, аз само… толкова си… жълта.

— Аха.

Тя скръсти ръце върху малка чантичка в скута си. Не беше видял да я носи. Не. Не беше чантичка. По-скоро… несесер. Томи го загледа. Човек вижда чанта. Чуди се какво има вътре.

— Какво носиш в… това нещо?

— Пари.

— Много ясно.

Не. Това е съмнително. Тук има нещо гнило.

— И какво ще купуваш?

Гостенката дръпна ципа на несесера и извади хилядарка. Още една. И още една. Три хиляди. Банкнотите изглеждаха абсурдно големи в малките й ръчички, когато тя се наведе и ги сложи на пода.

Томи прихна:

— Какво е това?

— Три хиляди.

— Да. И к’во?

— За теб.

— Хм.

— Да.

— Сигурно са някакви тъпи… пари за монополи?

— Не.

— Не ли?

— Не.

— И за какво ми ги даваш?

— Защото искам да купя нещо от теб.

— Искаш да купиш нещо за три хи… а, не.

Томи протегна ръка, доколкото му беше възможно, докопа една банкнота. Опипа я, изшумоля с нея, вдигна я към светлината и видя, че има воден знак. С краля на картинката или каквото там беше. Истинска.

— Значи не се бъзикаш?

— Не.

Три хиляди. Мога… да замина някъде. Да прелетя до някое място.

Ами ако Стафан и майка му стоят там и… Томи усети главата си по-бистра. Цялата тая работа беше тотално щура, ама окей: три хиляди. Това си беше факт. Оставаше само въпросът…

— И какво искаш да купиш? За тия пари можеш да получиш…

— Кръв.

— Кръв?

— Да.

Томи изсумтя, поклати глава.

— Не, съжалявам. И в склада няма.

Момичето седеше неподвижно на фотьойла, гледаше го. Дори не се усмихна.

— Сериозно де — каза Томи. — Какво?

— Вземаш парите… ако ми дадеш малко кръв.

— Аз нямам.

— Имаш.

— Не.

— Да.

Започна да му се прояснява.

Какво, по дяволите…

— Ти… сериозно ли?

Момичето посочи хилядарките.

— Не е опасно.

— Ама… к’во… как?

Момичето пъхна ръка в несесера, извади нещо. Малка бяла пластмасова правоъгълна кутийка. Разтърси я. Тя издрънча. Томи видя какво е. Опаковка ножчета за бръснене. Тя я сложи в скута си, извади още нещо. Квадрат с телесен цвят. Голяма лепенка.

Ама това е абсурдно.

— Не, айде стига! Не схващаш ли, че… може просто да ти свия парите, а? Да си ги пъхна в джоба и да кажа: к’во? Три хиляди? Никога не съм ги виждал. Това са много пари, чаткаш ли? Откъде ги взе?

Момичето затвори очи, въздъхна. Когато ги отвори отново, вече не изглеждаше така дружелюбно.

— Искаш ли ги? Или не?

Тая не се шегува. Мътните да ме вземат, не се шегува. Не… не…

— Ама как, просто… храс и…

Момичето кимна.

Храс. Чакай малко. ЧАКАЙ малко сега… какво беше… свинете…

Той сбърчи вежди. Мисълта се блъскаше из главата му като гумена топка, хвърлена с всичка сила в стая, опитваше се да намери опора, да спре. И спря. Той си спомни. Зина. Погледна я в очите.

— А?…

— Да.

— Това е някаква шега, нали? Да се махаш! Айде! Сега искам да се разкараш.

— Имам едно заболяване. Нуждая се от кръв. Ще ти дам и още пари, ако искаш.

Тя бръкна в несесера, потърси, извади още две хилядарки, сложи ги на пода. Пет хиляди.

— Моля те!