Покани ме да вляза

Чу майка си да пита нещо за баща му, и каза „добре“, без да знае на какво отговаря. Тишина. После майка му въздъхна дълбоко.

— Миличък, какво ти е? Нещо да направя за теб?

— Не.

— Но какво ти е?

Оскар зарови лице във възглавницата, издиша и носът, устата, устните му се затоплиха и навлажниха. Не издържаше. Много му тежеше. Трябваше да сподели с някого. Измънка във възглавницата:

— … ааеъ…

— Какво каза?

Повдигна глава от възглавницата:

— Заразен съм.

Ръката на майка му го погали по главата, по врата, надолу по гърба и юрганът леко се изхлузи.

— В какъв смисъл зара… ама ти си с дрехите!

— Да, аз…

— Чакай. Топъл ли си? — тя допря студената си буза до челото му. — Та ти имаш температура. Стани! Трябва да се съблечеш и да си легнеш като хората. — Вдигна се от леглото, разтърси го лекичко за рамото. — Хайде! — Пое си въздух, замисли се. После смени тона: — Добре ли се обличаше у баща си?

— Даа. Не е от това.

— С шапка ли излизаше?

— Даа. Не е това.

— А какво е тогава?

Оскар пак притисна лице във възглавницата, прегърна я и каза:

— … еанааммир…

— Оскар, какво казваш?

— Ще стана вампир.

Пауза. Палтото на майка му изшумоля тихо, когато тя скръсти ръце на гърдите си.

— Оскар. Стани. Съблечи се. И пак ще си легнеш.

— Ще стана вампир.

Дишането на майка му. Остро, ядосано.

— Утре собственоръчно ще изхвърля всичките тези книги.

Издърпа юргана му. Той се надигна, съблече се бавно; избягваше да гледа към майка си. Пак си легна и тя го зави.

— Искаш ли нещо?

Той поклати глава.

— Да премерим ли темп…

Оскар поклати глава по-енергично. Погледна майка си. Тя се бе навела над леглото, опряла ръце на коленете си. Изучаващи, угрижени очи.

— Нещо да направя за теб?

— Не. Да.

— Какво?

— Не, нищо.

— Кажи де!

— Може ли… да ми разкажеш приказка?

На лицето на майка му се мярнаха мъка, радост, безпокойство, лека усмивка, угрижена бръчка. Буквално за секунда. После тя каза:

— Ами не знам приказки. Но… мога да ти прочета някоя, ако искаш. Ако имаме книга… — погледна към полицата над главата му.

— Не, няма нужда.

— Напротив, с удоволствие…

— Не. Не искам.

— Защо? Нали каза…

— Не. Не искам.

— Ами… да ти изпея ли нещо?

— Не!

Майка му сви обидено устни, после реши да не се сърди, понеже Оскар беше болен, каза му:

— Може да измисля някоя приказка, щом…

— Не, няма нужда. Спи ми се.

Тогава тя му пожела лека нощ и излезе от стаята. Оскар лежеше с широко отворени очи, гледаше към прозореца. Опита се да почувства дали… не се превръща. Не знаеше как би трябвало да се усеща. Ели. Как ли всъщност… е станал?

Разлъка.

Без мама, татко, училището… Йони, Томас…

С Ели. Вечно.

Чу как телевизорът в хола се включи, звукът бързо бе приглушен. Тихо дрънчене на кафеварката в кухнята. Палене на газовия котлон, подрънкване на чаша и чиния. Отваряне на шкаф.

Обичайните звуци. Беше ги чувал стотици пъти. Докривя му. Стана му ужасно мъчно.

* * *

Раните бяха заздравели. От драскотините по тялото на Виргиния останаха само леки белегчета, тук-там корички, още неопадали. Лаке галеше ръката й, притисната към тялото с кожен ремък, и под пръстите му се отрони още една коричка.

Виргиния се съпротивлява. Съпротивлява се диво, когато се свести и разбра какво се случва. Отскубна системата за кръвопреливане, крещя, рита.

Лаке не можеше да гледа как я усмиряват, тя сякаш беше станала съвсем друг човек. Слезе в закусвалнята и пи кафе. После още едно, и още едно. Когато взе да си налива трета чаша, касиерката с уморен глас отбеляза, че доливането е само веднъж. Тогава Лаке обясни, че няма пукната пара, че се чувства така, сякаш е на умиране, не би ли могла да направи изключение?

Би могла. Дори му отпусна едно засъхнало миникексче, и без това утре щяло да бъде за изхвърляне. Той изяде сладкиша със свито гърло, мислеше за условността на добрината и злината на хората. После излезе и изпуши предпоследната цигара от пакета, преди да се качи при Виргиния.

Бяха я закопчали с каиши.

Така ударила една от сестрите, че очилата й се счупили и едно стъкълце сцепило веждата й. Било невъзможно да я усмирят. Не смеели да й бият инжекция заради общото й състояние, затова й вързали ръцете с кожени ремъци — най-вече с цел, както казаха, „да не се нарани“.

Лаке стри коричката между пръстите си; прах като фин пигмент оцвети кожата му в червено. С крайчеца на окото забеляза кръвта в банката, закачена на стойка до леглото на Виргиния, тя капеше в пластмасово цилиндърче и продължаваше по катетъра в ръката й.

Първо провериха кръвната й група и й преляха кръв, а сега, след стабилизиране на състоянието й, я сложиха на система. Върху наполовина празната кръвна банка видя етикет с неразбираеми маркировки и едно голямо A. Кръвната група, разбира се.

Ааа… какво е това…

Кръвната група на Лаке беше B. Спомняше си как веднъж си бяха говорили за това с Виргиния, тя също беше B, та затова можеха… Да. Точно така го бяха казали. Че можеха да си даряват кръв, понеже имаха еднаква група. И неговата беше B, категорично.

Той стана, излезе в коридора.

Едва ли допускат подобни грешки.

Намери една сестра.

— Извинете…