Покани ме да вляза

После той излезе в коридора и къде с настояване, къде с молби успя да убеди персонала да сложат в стаята още едно легло. Намести го до леглото на Виргиния. Накрая угаси осветлението, съблече се и се пъхна под колосания чаршаф, потърси и намери ръката й.

Дълго останаха така, мълчаливи. После тя каза:

— Лаке… Обичам те.

А той не отговори. Остави думите да витаят във въздуха. Да се затворят в себе си и да растат, докато се превърнаха в голямо червено одеяло, което надвисна над стаята, спусна се върху него и го топли цяла нощ.

* * *

4:23, понеделник сутрин, Исландсторет.

Няколко души на улица Бьорнсон се събуждат от пронизителни писъци. Някой звъни в полицията, мисли, че е плач на бебе. Когато десет минути по-късно колата пристига на мястото, писъците са утихнали. Претърсват района и откриват мъртви котки. Някои от тях разчленени. Полицията записва имената и телефонните номера от нашийниците, за да извести стопаните им. Викат службата за улична хигиена да разчисти.

* * *

Половин час до изгрева.

Ели седи отпуснат на фотьойла в хола. Прекарал е у дома цялата нощ, целия ден. Опаковал е каквото има за опаковане.

Утре вечер, щом се стъмни, ще отиде да повика такси от уличен телефон. Не знае кой е номерът, но все някой ще му каже. Щом таксито пристигне, той ще натовари трите си кашона в багажника и ще каже на шофьора…

Накъде?

Ели затваря очи, опитва се да си представи място, което би си избрал.

Естествено, най-напред му изплува къщата, където бе живял с родителите си, с големите си братя и сестри. Нея обаче я няма. В покрайнините на Норшопинг, където се намираше, сега има кръгово движение. Потокът, където майка му плакнеше прането, е пресъхнал, обраснал е в зеленина, превърнал се е в долчинка до пътната канавка.

Ели има достатъчно пари. Може да каже на таксиметровия шофьор да го закара накъдето и да е, докъдето пада мрак. На север. На юг. Ще седне на задната седалка и ще му каже да кара на север за две хиляди крони. После ще слезе. Ще започне отначало. Ще намери някой, който…

Ели отмята глава и крещи към тавана:

— Не искам!

Прашните паяжини леко се полюшват от дъха му. Звукът замира в затворената стая. Ели вдига ръце до лицето си, притиска с пръсти клепачите. Усеща наближаващия изгрев като някакво безпокойство. Прошепва:

— Боже. Боже? Защо не може да имам нищо? Защо не може…

Този въпрос повтаря от години.

Защо не може да живея?

Защото трябваше да си мъртъв.

Един-единствен път след заразяването Ели срещна друг носител на заразата. Възрастна жена. Също толкова цинична и фалшива като мъжа с перуката. Тогава обаче получи отговор на друг въпрос, който го интересуваше.

— Много ли сме?

Жената поклати глава и заяви с театрално прискърбие:

— Не. Тъй малко сме, тъй малко…

— Защо?

— Защо ли? Ами защото повечето се самоубиват, разбира се. То е ясно. Толкова е тежко, охоох. — Тя размаха ръце и изписка: — Ооох, колко мъртъвци тежат на съвестта ми.

— Ние можем ли да умираме?

— Естествено. Само трябва да се запалим. Или да накараме хората да ни подпалят, за тях е такова удоволствие, правили са го във всички времена. Или… — тя забучи пръст в гърдите на Ели, над сърцето. — Тук. Тук се е загнездила, нали? А сега ми хрумва една чудесна идея…

И Ели избяга от поредната чудесна идея. Както и преди. Както и по-късно.

Той сложи ръка на сърцето си, усети бавните му удари. Може би защото беше дете. Може би затова не беше сложил край. Угризенията на съвестта му бяха по-слаби от желанието за живот.

Ели стана от фотьойла. Хокан нямаше да дойде тази нощ. Но преди да се затвори за почивка, искаше да види Томи. Дали се е съвзел. Не го беше заразил. Но искаше да е сигурен, че е добре — заради Оскар.

Ели угаси всички лампи и излезе от апартамента.

Щом стигна входа на Томи, само дръпна вратата за подземния етаж: преди време, когато слезе там с Оскар, той затисна с хартиено топче езичето, та вратата да не се заключва при затварянето. Влезе в коридора и вратата се тръшна зад него с тъп удар.

Спря, ослуша се. Нищо.

Никакъв звук от дишане на спящ, само онази постоянна миризма на разтворител, лепило. Измина коридора с бързи крачки, стигна до мазето на Томи, отвори вратата.

Празно.

Двайсет минути до изгрева.

* * *

Томи прекара нощта в някакъв унес от сън, полусън, кошмари. Не знаеше колко време бе изминало, когато най-сетне започна да се пробужда. Голата крушка в мазето светеше винаги еднакво. Може да се съмваше, да беше утро, ден. Може би беше време за училище. Не му пукаше.