Покани ме да вляза

— Не искаш ли да?…

— Не.

Настъпи мълчание. Типичното болнично мълчание, поради факта, че самата ситуация — единият в леглото, болен или ранен, другият до него здрав — е достатъчно красноречива. Думите стават кухи, излишни. Казва се само най-важното. Дълго се гледаха така. Казваха си това, което биха могли, без думи. После Виргиния отмести поглед, втренчи се в тавана.

— Трябва да ми помогнеш.

— Каквото пожелаеш.

Тя облиза устни, пое си дъх и изпусна въздуха в толкова дълбока и продължителна въздишка, сякаш изкара и скрити запаси от въздух. Погледна Лаке. Сякаш си вземаше последно сбогом с обичан човек и искаше да запечата образа му в паметта си. Навлажни устни една в друга и най-сетне промълви:

— Аз съм вампир.

Устните му понечиха да се разтеглят в иронична усмивка, устата да отговори с някакъв смешен коментар. Само че не се разтеглиха, коментарът се стопи, без да стигне до устните му. И той каза само:

— Не.

Потърка врата си, за да наруши напрежението, да прекъсне неподвижността, която превръщаше думите в истина. Виргиния продължи тихо, спокойно.

— Отидох у Йоста. За да го убия. Ако не беше станало… каквото стана… щях да го умъртвя. И после… да му изпия кръвта. Щях да го направя. Заради това отидох. И толкова. Разбираш ли?

Погледът на Лаке блуждаеше по стените на стаята, сякаш търсеше комара, който жужеше с мъчителен свистящ звук, този звук дразнеше мозъка му в тишината, пречеше му да мисли. Накрая се спря на луминесцентната лампа на тавана.

— Проклета лампа, как бръмчи.

Виргиния погледна към нея:

— Светлината не ми понася. Не мога да ям нищо. Мъчат ме ужасни мисли. Ще нараня някого. Теб. Не искам да живея.

Най-сетне нещо конкретно, на което можеше да отвърне.

— Не бива да говориш така — каза Лаке. — Ей! Не бива да говориш така. Чуваш ли ме?

— Не разбираш.

— Не, не разбирам. Но няма да умреш. Ти разбираш ли? Нали сега си тук, приказваш, та ти си… съвсем наред. — Стана от фотьойла, направи няколко безцелни крачки, махна с ръка. — Не бива… не бива да говориш така.

— Лаке… Лаке?

— Да!

— Знаеш. Че е вярно. Нали?

— Кое?

— Което ти казвам.

Лаке изсумтя, тръсна глава и потупа дрехите, джобовете си.

— Трябва да запаля. Това…

Намери смачкания пакет, запалката. Измъкна последната цигара, захапа я. После си спомни къде е. Извади цигарата от устата си.

— По дяволите, ще ме изхвърлят като мръсно коте, ако…

— Отвори прозореца.

— И да скоча ли?

Виргиния се усмихна. Лаке отиде до прозореца, отвори го широко и се наведе навън, доколкото можеше.

Сестрата, с която беше говорил, сигурно надушва дима и от миля разстояние. Запали цигарата и дръпна дълбоко, постара се да изпусне дима така, че да не се връща през прозореца, погледна нагоре към звездите. Зад гърба му Виргиния заговори отново.

— Беше онова дете. То ме зарази. А после… заразата се разрасна. Знам къде се е загнездила. В сърцето. Тя е в сърцето ми. Като рак. Не мога нищо да направя.

Лаке издиша облак дим. Гласът му проехтя между високите сгради наоколо.

— Глупости говориш сега. Та ти си… нормална.

— Полагам усилия. А и кръв ми преляха. Но може да изчезна. По всяко време. Тя ще надделее. Знам го. Усещам го. — Виргиния вдиша дълбоко няколко пъти, продължи. — Стоиш там. Гледам те. И ми иде… да те заръфам.

Дали заради схванатия врат, или по друга причина, но Лаке усети да го полазват тръпки. Изведнъж се почувства уязвим. Набързо угаси цигарата в стената, изстреля фаса с пръсти и той описа дъга във въздуха. Обърна се назад към стаята.

— Това е абсолютно безумно.

— Да. Но е вярно.

Лаке скръсти ръце на гърдите си. Попита с насилен смях:

— И какво искаш от мен тогава?

— Искам да… унищожиш сърцето ми.

— А? Ама как?

— Както и да е.

Лаке завъртя очи.

— Ти чуваш ли се? Знаеш ли какво говориш? Та това е абсурдно. Как… да те наръгам с кол ли, какво?

— Да.

— Не, не и не. Не става. Измисли нещо друго. — Лаке се усмихна и поклати глава.

Виргиния го гледаше как крачи напред-назад в стаята със скръстени ръце. После кимна кротко:

— Добре.

Той отиде до нея, хвана ръката й. Беше му някак неестествено да е… вързана. Дори не можеше както трябва да обхване китката. Но поне ръката й беше топла, стисна неговата. С другата ръка я погали по бузата.

— Не искаш ли да те освободя?

— Не. Онова… може да се върне.

— Ще се оправиш. Ще ти мине. Та нали имам само теб! Искаш ли да ти кажа една тайна?

Без да пуска ръката й, той седна на фотьойла и заразказва. Каза й всичко. За пощенските марки, за лъва, Норвегия, парите. Къщичката, в която щяха да живеят. Червена къща. Понесе се в дълги мечтания как щеше да изглежда градината, какви цветя щяха да отглеждат и как можеше да сложат една маса на по-сенчестото, да седят там и…

По някое време от очите на Виргиния потекоха сълзи. Безмълвни прозрачни сълзи, които се стичаха по бузите й, мокреха възглавницата. Без хлипане, само сълзите, скъпоценните перли на скръбта… или радостта?

Лаке млъкна. Виргиния стисна силно ръката му.