Покани ме да вляза

Нека да е сляпо, Боже! Нека да е сляпо. Боже! Нека да е…

Запали я. Светкавица, подобна на блесналата преди малко, последвана от жълтия пламък със синята му сърцевина.

Мъртвецът стоеше неподвижно, завъртя глава по посока на звука. Тръгна към него. Пламъчето потрепна, когато Томи се плъзна две крачки встрани и стигна до вратата. Мъртвецът се спря на мястото му отпреди три секунди.

Ако можеше да изпита радост, щеше да се зарадва. Но на слабата светлинка от запалката всичко стана безмилостно действително. Вече не беше възможно да избяга в някоя фантазия, че изобщо не се намира там, че това не се случва на него.

Беше затворен в звукоизолирано помещение заедно с нещо, от което най-много се страхуваше. Усети спазъм в корема, но нямаше какво повече да излезе. Освен леко пръцване — и мъртвецът отново завъртя глава към него.

Томи дръпна колелото и пламъчето на запалката трепна и пак угасна. Колелото не помръдна, но с крайчеца на окото успя да види как мъртвецът се насочва към него и се хвърли обратно към стената, където бе седял преди малко.

Изхлипа, подсмръкна.

Нека това да СВЪРШИ. Боже, нека това да свърши!

Отново големият слон, който вдигна шапка и каза с носовия си глас:

Това е финалъъът! Надуй тромпета, хобота, тууут! Това е финалът!

Полудявам, аз… това…

Разтърси глава, отново светна със запалката. На пода пред себе си видя статуетката. Наведе се, вдигна я и отскочи няколко крачки встрани, продължи към другата стена. Гледаше как мъртвецът тършува с ръце там, където току-що бе стоял.

Сляпа баба.

Запалката в едната ръка, статуетката в другата. Отвори уста да му кресне, но се чу само свистящо пошепване:

— Ела ми…

Нещото се ослуша, обърна се, тръгна към него.

Той вдигна трофея на Стафан като бухалка и когато онова се доближи на половин метър от него, го заби право в лицето му.

Подобно на перфектен наказателен удар във футбола, когато риташ и веднага усещаш, че… този удар е право в целта — по същия начин още при замахването Томи усети: да! — и когато острият ръб хлътна в слепоочието на мъртвеца със сила, която отекна в ръката му, триумфът вече го бе обзел. Той само намери потвърждението си, когато черепът се сцепи с трясък на строшен лед, студена течност опръска лицето на Томи и мъртвецът се строполи на земята.

Томи дишаше тежко. Гледаше тялото, проснато на пода.

Има ерекция.

Да. Членът му стърчеше като малък килнат надгробен камък, а Томи стоеше, гледаше и чакаше да клюмне. Но ерекцията не спадаше. Щеше да избухне в смях, ако не го болеше гърлото.

Пулсираща болка в палеца. Томи си погледна ръката. Пламъкът на запалката вече прогаряше кожата на пръста му, който държеше копчето натиснато. Той го дръпна инстинктивно. Но палецът му не се подчини. Остана закован конвулсивно върху щракалото.

Той извърна запалката да смени посоката на огънчето. Не му се оставаше на тъмно с това…

Движение.

Томи усети как нещо важно, нещо, което го правеше човешко същество, се заличи у него, когато мъртвецът пак вдигна глава и започна да се изправя.

Един слон минава с въздишка по тънка-тънка нишкааа!

Нишката се скъса. Слонът падна.

Томи удари отново. И отново.

След малко това започна да му се струва много весело.

Понеделник 9 ноември

Морган просто мина покрай контролата, размахал карта, която беше изтекла преди половин година, но Лари се спря съвестно, измъкна намачканите талони и каза:

— Енгбюплан.

Служителят вдигна очи от книгата, която четеше, сложи два печата. Морган се изсмя, когато Лари го настигна, и тръгнаха надолу по стъпалата.

— Що ги вършиш тия, по дяволите?

— Кое? Печатите?

— Да. Нали ще те спипат.

— Ами!

— Така ли?

— Аз не съм като теб, ясно?

— Ми к’во… той както си беше седнал там… ако ще да бях размахал снимка на краля, пак нямаше да реагира.

— Да, добре. Айде стига си крещял.

— Мислиш, че ще ни подгони, или?

Преди да излязат на перона, Морган сви ръце на рупор и извика към фоайето:

— Внимание! Внимание! Пътници без билет!

Лари се измъкна на перона и когато Морган го настигна, го скастри:

— Държиш се като дете!

— Абсолютно. Казвай сега. Какво е станало?

Още през нощта Лари му звънна и докладва накратко какво му бе разказал по телефона Йоста десет минути по-рано. Разбраха се да се срещнат на метростанцията рано сутринта и да отидат в болницата.

Сега повтори чутото. Виргиния, Лаке, Йоста. Котките. Линейката, в която се качил и Лаке. Малко го разкраси със свои подробности и преди да приключи, пристигна влакът за центъра. Качиха се, настаниха се нашироко на седалките за четирима, които бяха една срещу друга, и Лари завърши историята с:

— … И потеглили с включени сирени.

Морган кимна, загриза нокътя на палеца си, загледа се през прозореца, а влакът излезе от тунела, спря на „Исландсторет“.

— И защо това?

— За котките ли? Не знам. Нещо са полудели.

— Всички? Наведнъж?