Покани ме да вляза

Оскар бе събуден от майка си в седем и десет, както обикновено. Стана и закуси, както обикновено. В седем и половина се облече и прегърна майка си за довиждане, както обикновено.

Чувстваше се както обикновено.

Е, изпълнен с безпокойство, с лоши предчувствия. Но дори това не бе чак толкова необичайно на тръгване за училище в началото на седмицата, след почивните дни.

Прибра в раницата си учебника по география, атласа и ненаписаното домашно, беше готов в осем без двайсет и пет. Имаше още петнайсет минути. Дали да не си напише домашното? Не. Не му се занимаваше.

Седна на бюрото си, загледа се в стената.

Това сигурно означава, че не е заразен? Или има инкубационен период? Не. Онзи… нали му се случи буквално за часове.

Не съм заразен.

Би трябвало да изпита радост, облекчение. Но не изпитваше. Телефонът звънна.

Ели! Нещо се е случило…

Той скочи, втурна се в коридора, хвана слушалката.

— Здравей!

— Ъъъ… здрасти.

Татко. Обаждаше се татко му.

— Здрасти.

— Ъъъ, значи си… вкъщи.

— Тъкмо тръгвам за училище.

— Ами тогава да не те… мама там ли е?

— Не, отиде на работа.

— Да, така си и мислех.

Оскар разбра. Затова звъни по толкова необичайно време, знае, че майка му не си е у дома. Баща му се покашля.

— Ъ, мислех си… за събота. Стана малко… неприятно.

— Да.

— Да. Каза ли на майка си за… това?

— Ти как мислиш?

Мълчание. Статичен пукот по десетте мили телефонни жици. Врани, накацали по тях, зъзнещи, докато човешките разговори протичат под крачетата им. Баща му пак се покашля.

— Ъ, обадих се за онези кънки, няма проблем. Твои са.

— Трябва да тръгвам.

— Да, разбира се. Приятно… приятно училище тогава.

— Да. Чао.

Оскар затвори телефона, взе си раницата и тръгна за училище.

Не изпитваше нищо.

Пет минути до началото на часа, много от съучениците му стояха в коридора пред класната стая. Оскар се поколеба за миг, после метна раницата на гръб и тръгна към вратата. Всички погледи се извърнаха към него.

Наказателен шпалир. Бой с пръчки.

Да, опасяваше се от най-лошото. Разбира се, всички знаеха какво се бе случило с Йони в четвъртък и макар да не го виждаше сред насъбралите се, в петък със сигурност са чули версията на Мике. А той беше тук с обичайното си идиотско подхилване.

Вместо да забави ход, готов за бягство, Оскар тръгна бързо към класната стая. Не усещаше нищо. Вече не му пукаше какво става. Не беше важно.

И ето: чудото се случи. Морето се раздели.

Групата пред класната стая се дръпна, отвори проход за Оскар чак до вратата. Всъщност той и не очакваше друго. Дали заради някаква сила, която излъчваше, или защото беше смрадлив парий — нямаше никакво значение.

Той просто беше друг сега. Те го усетиха и се отдръпнаха.

Оскар влезе в класната стая, без да поглежда никого. Седна на чина си. Чу гласове в коридора и след малко останалите се втурнаха в стаята. Юхан вдигна палец на минаване покрай чина му, Оскар сви рамене.

После дойде учителката, а пет минути след началото на часа се появи и Йони. Оскар очакваше той да е с някаква превръзка на ухото, но не, нямаше. Ухото му беше червено, подуто и сякаш не принадлежеше към главата му.

Йони седна на мястото си. Не погледна нито към Оскар, нито към някой друг.

Срамува се.

Да, така беше. Оскар извърна глава към Йони, който извади от чантата си албум за снимки и го пъхна под чина. Видя и как бузите му пламнаха в тон с ухото. Оскар понечи да му се изплези, но се отказа.

Детинщина.

* * *

В понеделник Томи започваше училище в девет без петнайсет, затова Стафан стана в осем и изпи едно бързо кафе, преди да слезе да си поговори сериозно с младежа.

Ивон вече бе отишла на работа; самият Стафан трябваше да се яви в Юдарн в девет часа, защото претърсването на гората продължаваше, макар и вече доста по-анемично. Със сигурност щеше да е безрезултатно.

Е, доста приятно беше да се работи навън, а и времето се случи хубаво. Той изплакна чашата на мивката, замисли се за миг, после отиде да си облече униформата. Поколеба се дали да не слезе при Томи по домашному, за да си поговори с него като обикновен човек, така да се каже. Но строго погледнато, това си беше случай на вандализъм, а и униформата допринасяше за авторитета му, какъвто бездруго не му липсваше, но… да.

Пък и щеше да е по-практично да е готов облечен, нали след това отива на работа. Така че Стафан нахлузи служебната униформа, зимното яке, провери в огледалото какво впечатление прави и одобри. След това взе ключа за мазето, който Ивон му бе оставила на кухненската маса, излезе, затвори вратата, провери бравата (професионално изкривяване) и слезе по стълбите, отключи вратата на мазето.

Колкото до професионалните изкривявания…

Нещо не беше наред с бравата. Никакво усилие за превъртането на ключа — вратата просто се отвори. Той се наведе, провери механизма.

Аха. Хартиено топче.

Обирджийска класика: под някакъв претекст посещават дадено място, което са си набелязали, манипулират ключалката, после остава само собственикът да не забележи нищо на излизане.

Стафан извади шилото на джобното си ножче, изчовърка топчето.