Покани ме да вляза

Морган събра дрехите на Лаке от стола до разбутаното легло и хвърли поглед към другото. Изпод одеялото се подаваше обгоряла ръка с разтворени пръсти. Беше неразпознаваема, но той позна пръстена. Златен със синьо камъче, пръстенът на Виргиния. Преди да извърне глава, Морган успя да забележи, че китката бе пристегната с кожен ремък.

Човекът стоеше на вратата със скръстени ръце.

— Доволен?

— Не. Защо, по дяволите, е вързана?

Онзи само поклати глава.

— Може да предадеш на приятеля си, че от полицията ще дойдат всеки момент и вероятно ще искат да разговарят с него.

— Че защо?

— Не знам. Аз не съм полицай.

— Така ли? Да не повярваш.

С общи усилия успяха да облекат Лаке в коридора и тъкмо приключваха, когато пристигнаха двама комисари. Лаке не беше контактен, но сестрата, която бе вдигнала щорите, се владееше поне дотолкова, че да ги увери: той нямал нищо общо с цялата работа. Още спял, когато… се започнало.

Колегите се притекоха да я успокояват. Лари и Морган изведоха Лаке от болницата.

Щом излязоха през въртящите се врати, Морган вдъхна дълбока глътка студен въздух и каза:

— Не, трябва да се облекча — наведе се над лехите и повърна върху голите храсти остатъците от вчерашната вечеря, примесени със зелена слуз.

Когато приключи, изтри устата си и избърса ръка в панталона. После я вдигна като доказателство и каза на Лари:

— Сега вече трябва да отпуснеш кинти, мътните те взели!

Добраха се до Блакеберг и Морган получи от Лари сто и петдесет крони да купи алкохол, а той самият заведе Лаке в дома си.

Лаке се остави да бъде воден. Не отрони нито звук по време на пътуването в метрото.

В асансьора към апартамента на Лари на шестия етаж във високия блок той заплака. Не тихо и кротко, не, ревеше като дете, но още по-силно. Щом Лари отвори вратата на асансьора и го изтика на площадката, воят му се усили, отекна в бетонните стени. Ревът на Лаке, всевековна бездънна печал, изпълни всички етажи на блока, проникваше през пощенски процепи, ключалки, превърна сградата в гробница на любовта и надеждата. Лари се стресна: никога не бе чувал подобно нещо. Човек не плаче така. Не може да плаче така. От такъв плач се умира.

Съседите. Ще си помислят, че го коля.

Лари се засуети с ключовете си, а цялото човешко страдание, хилядолетни разочарования и безпомощност, намерили за момента канал през крехкото тяло на Лаке, продължаваха да се изливат от него.

Ключът влезе в ключалката и със сила, каквато дори не подозираше у себе си, Лари едва ли не внесе Лаке в апартамента и затвори вратата. Той продължаваше да се дере — изглежда, въздухът в дробовете му нямаше край. По челото на Лари изби пот.

Какво, по дяволите да… да…

В паниката си направи това, което бе виждал по филмите. Удари му шамар, уплаши се от острото плясване и съжали още в същия момент. Това обаче подейства.

Изведнъж Лаке млъкна, втренчи се в него с безумни очи и Лари помисли, че ще си върне с удар в лицето. После погледът на Лаке омекна, той отвори и затвори уста, сякаш се давеше за въздух, и каза:

— Лари, аз…

Лари го прегърна. Лаке опря буза на рамото му и се разтресе от плач. След малко краката на Лари вече се огъваха. Опита да се измъкне от прегръдката, за да седне на стола в антрето, но Лаке се бе вкопчил в него и го последва. Лари се свлече на стола, а Лаке се приземи и главата му се плъзна в скута на приятеля.

Лари го погали по косата, не знаеше какво да каже. Само прошепна:

— Няма… няма…

Краката на Лари вече започваха да изтръпват, когато настъпи промяна. Плачът утихна, превърна се в тих хленч, Лари усети как ченето на Лаке се стегна, той вдигна глава, избърса си сополите с ръкава и заяви:

— Ще го убия.

— Кого?

Лаке сведе очи, опря поглед в гърдите на Лари и кимна.

— Ще го убия. Няма да го оставя да живее.

* * *

В голямото междучасие в девет и половина Стафе и Юхан дойдоха при Оскар, казаха „супер си“ и „баси колко яко“. Стафе го почерпи с дъвчащи бонбони във вид на автомобилчета, а Юхан го пита дали не иска някой път заедно да събират празни бутилки.

Никой не го блъскаше, нито си запушваше носа, щом Оскар се приближеше. Дори Мике Сисков се подсмихна, кимна му одобрително, сякаш бе разказал някоя забавна история, когато се засякоха в коридора пред стола.

Сякаш всички бяха очаквали да направи точно това и сега, щом го бе извършил, той вече ставаше един от тях.

Проблемът беше, че не бе способен да се наслади. Констатира промяната в поведението им, но тя не го засягаше. Не го бият, да. Но ако някой опиташе да го удари, той щеше да отвърне. Мястото му не беше тук.

В часа по математика Оскар вдигна очи от учебника, погледна класа, с който учеше от шест години. Седяха, навели глави над задачите, дъвчеха си моливите, изпращаха си бележки, подхилкваха се. И си помисли: Та те са… деца.

И той самият беше още дете, но…

Нарисува кръст в учебника, преправи го на бесилка с примка.

Аз съм още дете, но…

Нарисува влак. Кола. Лодка.

Къща. С отворена врата.