Покани ме да вляза

Безпокойството му растеше. В края на часа вече не го свърташе, тропаше с крака, барабанеше с пръсти по чина. Учителката учудено извърна глава към него и го помоли да пази тишина. Оскар се опита, но скоро безпокойството надви, дръпна конците му на марионетка и краката му се задвижиха от само себе си.

Докато стане време за последния час, физическо, той вече не издържаше. В коридора възложи на Юхан:

— Кажи на Авила, че съм болен, става ли?

— Ще бягаш ли?

— Не си нося екипа.

Вярно беше: сутринта си забрави дрехите за физическо, но не затова се налагаше да избяга от час. На път за метрото видя класа строен в редица. Томас извика след него „ууу“.

Сигурно щеше да го изпорти. Нямаше значение. Абсолютно никакво.

Гълъбите се разхвърчаха на сиви ята, когато той профуча през площада във Велингбю. Някаква жена с детска количка сбърчи осъдително нос: колко е невнимателен с птиците. Той обаче бързаше и всичко, което го разделяше от целта, беше просто пречка на пътя му.

Спря пред магазина за играчки, погледна витрината. Смърфове, подредени в сладникав пейзаж. Твърде голям е за такива работи. В един кашон у дома имаше фигурки на екшън герои, доста си играеше с тях като малък.

Преди някоя и друга година.

Дръпна вратата на магазина и го посрещна електронен звън. Мина по тесен коридор между рафтове, отрупани с пластмасови кукли, войничета и кутии с модели за сглобяване. Най-близо до касата имаше калъпи за леене на калаени войници. Калаят се вземаше на касата.

Това, което му трябваше, беше изложено на самия щанд.

Да, фалшивите бяха наредени под пластмасовите кукли, но оригиналите в опаковка с подписа на Рубик се пазеха бдително тук. По деветдесет и осем крони парчето.

Зад щанда стоеше нисък възпълен мъж с усмивка, която Оскар би определил като „угодническа“, ако знаеше тази дума.

— Така… нещо специално ли търсим?

Оскар знаеше, че кубчетата са до касата, и си беше подготвил план.

— Да. Търся боички. За калаени войничета.

— Да! — човекът посочи редиците миниатюрни бурканчета, наредени зад него.

Оскар се наведе напред, подпря пръстите на едната си ръка на щанда точно пред кубчетата, с палеца придържаше отворена раницата си. Престори се, че търси сред цветовете.

— Златиста. Имате ли?

— Златиста, разбира се.

Щом се обърна, Оскар дръпна едно кубче, пусна го в раницата и едва успя да върне ръката си в същата позиция, когато човекът сложи две бурканчета на щанда. Сърцето на Оскар помпаше горещина към бузите и ушите му.

— Матова или металик?

Продавачът го погледна и Оскар усети как цялото му лице се е превърнало в предупредително табло, на което светеше: „Аз съм крадец“. За да не бие на очи с руменината си, той се наведе над боичките и отвърна:

— Металик… май е по-хубава.

Имаше двайсет крони. Боята струваше деветнайсет. Продавачът му я подаде в малко пликче, което той смачка в джоба на якето си, за да не си отваря раницата.

Навън изпита обичайната еуфория, но по-силна от друг път. Тръгна си като освободен роб, току-що избавен от веригите си. Не издържа, притича до паркинга и скрит между две коли, отвори опаковката и извади кубчето.

Беше доста по-тежко от неговия фалшификат. Редичките се плъзгаха като по сачмени лагери. Може би си бяха сачмени лагери? Хм, нямаше намерение да го разглобява, за да провери, рискуваше да го развали.

Опаковката се превърна в грозна кутийка от прозрачна пластмаса, след като вече бе извадил кубчето, и той я хвърли в кофа за боклук на излизане от паркинга. Беше по-добре само така. Прибра кубчето в джоба на якето си, за да може да си го гали, да усеща тежестта му в ръката си. Беше хубав подарък, прекрасен… подарък за сбогом.

Спря се в метростанцията.

Ами ако Ели си помисли… че аз…

Да. Че той, като му прави подарък, всъщност му показва, че е съгласен със заминаването му. Ето ти подарък за сбогом и прав ти път. А не беше така. Никак не му се искаше да…

Плъзна поглед и видя павилиона за вестници. „Експресен“. На цялата първа страница имаше голяма снимка на онзи, дето бе живял с Ели.

Оскар отиде и разлисти вестника. Пет страници бяха посветени на лова в гората Юдарнскуген… ритуалния убиец… подробности за миналото му и после: още една страница, където бе отпечатана снимката. Хокан Бенгтсон… Карлстад… неизвестно местонахождение в продължение на осем месеца… умоляват се гражданите… ако някой е виждал…

Сърцето му се сви от тревога.

Ако някой знае къде е живял…

Лелката от гишето се подаде на прозорчето.

— Ще купуваш ли?

Оскар поклати глава, остави вестника. И се затича. Чак долу на перона се сети, че не бе показал талона си на кондуктора. Пристъпваше от нетърпение, загриза кокалчето на юмрука си, очите му се насълзиха.

Хайде, идвай, влакче миличко, хайде…

* * *

Лаке се бе отпуснал на дивана, гледаше с присвити очи към балкона, където Морган безуспешно се опитваше да примами една червенушка, кацнала на съседния парапет. Залязващото слънце беше точно зад него и разгръщаше светъл ореол около главата му.

— Ела, ела. Не се бой!