Покани ме да вляза

Оскар доближи снимката до очите си, за да разгледа израза на баща си. Изглеждаше му горд. Горд и изключително… объркан. Човек, който се радваше, че е станал баща, но не знаеше как да се държи. Какво се прави. Сякаш виждаше бебето за първи път, макар кръщенето да беше половин година след раждането на Оскар.

Затова пък майка му го държеше уверено и спокойно. Погледът й в обектива изразяваше не толкова гордост, колкото… бдителност. Не припарвай, виждаш ли този поглед! Ще те ухапя за носа!

Татко му стоеше леко приведен напред, сякаш искаше да се приближи, но не смееше. Това не беше снимка на семейство. А на момче и майка му. И до тях — мъж, вероятно бащата. Поне според израза на лицето му.

Но Оскар го обичаше, майка му също. Все пак. Въпреки сегашното положение. Просто така беше станало.

Оскар взе пръстена и прочете написаното от вътрешната страна: Ерик 22/4 1967.

Разделиха се, когато той беше на две годинки. Никой от тях не бе направил ново семейство. „Не срещнах.“ И двамата използваха този израз.

Върна пръстена на мястото му, затвори дървената кутийка и я прибра в шкафа. Чудеше се дали майка му понякога гледа пръстена, защо ли го бе запазила. Все пак беше златен. Поне десет грама. Струваше около четиристотин крони.

Оскар пак си облече връхните дрехи, излезе на двора. Започваше да се смрачава, макар да беше едва четири часът. Изключено да отиде в гората по това време.

Появи се Томи, спря се, като видя Оскар.

— Привет.

— Привет.

— К’во става?

— Ами разнесох брошурите и… не знам сега.

— Парите заслужават ли си?

— Горе-долу. Седемдесет-осемдесет крони. Всеки път.

Томи кимна.

— Искаш ли да ти продам един уокмен?

— Не знам. Какъв?

— „Сони“. Петдесетачка.

— Нов?

— Да. В опаковка. Със слушалки. Петдесет.

— Нямам пари. В момента.

— Нали каза, че печелиш седемдесет-осемдесет кинта.

— Да, но вземам парите веднъж месечно. След седмица.

— Да ти го дам сега? И после ще ми платиш, като си вземеш парите.

— Става…

— Окей. Там ме чакай, ще го донеса — и посочи детската площадка.

Оскар отиде и седна на пейката. После стана и отиде до катерушката, погледна. Нямаше я. Върна се бързо на пейката и седна, сякаш бе направил нещо нередно.

След малко дойде Томи и му подаде кутията.

— Петдесет кинта след седмица, окей?

— Ъхъ.

— Какво обичаш да слушаш?

— „Kiss“.

— Какво тяхно имаш?

— „Alive“.

— Нямаш ли „Destroyer“? Мога да ти го дам, ако искаш. Да си го запишеш.

— Да, супер.

Оскар имаше двойния им албум „Alive“, беше си го купил преди няколко месеца, но не го слушаше. Най-често разглеждаше снимките от концерта. Наистина изглеждаха страховити с гримираните си лица. Жив ужас. Всъщност харесваше „Beth“ в изпълнение на Питър Крис, но останалите песни бяха твърде… някак си немелодични. Може пък „Destroyer“ да е по-добър.

Томи стана да си ходи. Оскар стисна кутията.

— Томи?

— Да?

— Онова момче. Дето го убиха. Дали знаеш… как е бил убит?

— Да. Закачен бил на едно дърво с прерязано гърло.

— Да не е бил случайно… наръган? Онзи да го е намушкал по тялото?

— Хм, не, само шията. Хряаас.

— Ъхъ.

— Друго?

— Не.

— Чао.

— Чао.

Оскар поседя на пейката известно време да поразмишлява. Небето беше тъмнолилаво, вече се виждаше ясно първата звезда — или Венера? Той стана и се прибра, за да скрие уокмена, преди майка му да се върне.

Тази вечер щеше да се срещне с момичето, да си вземе кубчето. Щорите пак бяха спуснати. Наистина ли живее там? Какво правят вътре по цял ден? Тя дали има приятели?

Едва ли.

* * *

— Тази вечер…

— Какво си направила?

— Изкъпах се.

— Не ти е присъщо.

— Хокан, ти тази вечер трябва…

— Не, казах ти.

— Моля те!

— Не е там работата… Всичко друго каквото кажеш. На твое разположение. Вземи от мен, за Бога. Ето тук. На ти нож. Не ли? Добре, тогава аз…

— Недей!

— Защо? Така е най-добре. Защо си се къпала? Миришеш на… сапун.

— Какво искаш да направя?

— Не мога!

— Не?

— Какво си намислила?

— Аз ще отида.

— Затова ли е трябвало да се къпеш?

— Хокан…

— Готов съм на всичко за теб. Каквото поискаш, но…

— Да, ясно. Няма проблем.

— Съжалявам.

— Добре.

— И умната. Аз… умната.

* * *

Куала Лумпур, Пном Пен, Меконг, Рангун, Чунцин…

Оскар разглеждаше контурната карта, домашното за уикенда. Тези наименования не му говореха нищо, просто съчетания от букви. Беше му приятно обаче, като свери с атласа, поне да види, че наистина има градове и реки точно на местата, където бяха отбелязани на листа…

Да, щеше да ги назубри и майка му да го препита. Щеше да посочва точките и да назовава чуждите думи. Чунцин, Пном Пен. Майка му ще се впечатли. Разбира се, има и нещо забавно във всичките тези странни наименования на далечни места, но…

За какво е цялата работа?

В четвърти клас учиха географията на Швеция. Тогава знаеше всичко наизуст. Не се затрудни. Но сега?

Опита да си спомни поне една шведска река.

Ескан, Вескан, Пискан…

Нещо такова. Може би Етран. Да. Но къде ли се намира? Нямаше представа. След няколко години същото щеше да стане и с Чунцин и Рангун.