Покани ме да вляза

Ами така — защото веднага се сдухваш и от най-нищожния проблем. Във всяка ситуация действаш по закона за най-малкото съпротивление. Да не си въобразяваш, че ще събереш кураж да телефонираш в някоя туристическа агенция, да си извадиш нов паспорт, да накупиш каквото трябва, изобщо да дръзнеш да скочиш в неизвестното, като не ти стиска да изминеш това нищожно разстояние?

И това е вярно. И сега какво? Ако мина под моста, това ще означава, че отивам на Канарските острови, че може и да стане?

На бас, че още утре ще се обадиш да резервираш билет. Тенерифе, Йоке. Тенерифе.

Той тръгна, изпълнен с фантазии за слънчеви плажове и коктейли с чадърчета. По дяволите, ще замине! Тази вечер няма да ходи в китайския, не. Ще си остане вкъщи да прегледа обявите. Осем години. Дявол да го вземе, крайно време е да се стегне.

Тъкмо започна да си представя палми, да се чуди дали на Канарските острови има палми, дали имаше във филма, когато чу звук. Глас. Спря, ослуша се. Откъм стената при свода на моста долови ридания.

— Помощ…

Очите му започнаха да привикват към мрака, но успяваше да различи единствено очертанията на купчини листа, които вятърът беше навял под моста. Стори му се като детски глас.

— Ехо? Има ли някой там?

— Помогни ми…

Огледа се. Наблизо нямаше жива душа. Откъм мрака долиташе шумолене, сега вече различи и движение сред листата.

— Моля те, помогни ми!

Изпита огромно желание да се махне. Но не можеше, естествено. Дете беше пострадало, може би е било нападнато от някого…

Убиецът!

Убиецът от Велингбю се е появил в Блакеберг, само че този път жертвата е оцеляла.

Уф, по дяволите!

Не искаше да се забърква в нищо. Нали щеше да заминава за Тенерифе. Но нямаше как. Пристъпи по посока на гласа. Шумата изпука под краката му; той вече виждаше тялото. Лежеше свито на кълбо в сухия листак.

По дяволите, по дяволите!

— Какво е станало?

— Помогни ми…

Очите на Йоке се бяха нагодили към тъмнината и той видя как детето протяга към него бяла ръчичка. Тялото беше голо, вероятно ставаше дума за изнасилване. Не. По-отблизо видя, че детето не беше голо, а със светлорозов пуловер. Колко да е голямо? На десет-дванайсет години. Може би само са го набили „другарчетата“ му. Но ако е момиче, по-скоро е нещо друго.

Приклекна до детето, взе едната му ръка в своята.

— Какво е станало?

— Помогни ми… Вдигни ме!

— Боли ли те?

— Да.

— Какво ти е?

— Вдигни ме…

— Да не е нещо с гръбнака?

В казармата беше санитар и знаеше, че хора с травма на врата или гръбнака не бива да се местят, преди да се обездвижи главата.

— Боли ли те гърбът?

— Не. Вдигни ме!

Какво, по дяволите, да прави? Ако занесе детето у дома си, полицията може да си помисли…

Ще трябва да го занесе в китайския и оттам да викне линейка. Добре. Тялото на детето беше доста дребно и слабо, вероятно беше момиче, и той, макар да не бе в най-добрата си форма, сигурно щеше да успее да го пренесе толкова наблизо.

— Окей. Ще те занеса до едно място, откъдето ще можем да се обадим. Става ли?

— Да… благодаря.

Сърцето го заболя от това „благодаря“. Как бе могъл да се поколебае? Що за мерзавец е? Но ето че се беше окопитил и щеше да помогне на малката. Подпъхна лявата си ръка под коленете, а другата под тила й.

— Окей. Вдигам.

— Мм.

Беше съвсем лека. Вдигна я много лесно. Най-много двайсет и пет килограма. Може би страдаше от недохранване. Кофти семейни отношения, анорексия. Може да я е малтретирал пастрокът или някой друг. Гадна работа.

Момичето обгърна врата му и опря буза на рамото му. Той щеше да се справи.

— Как е?

— Добре.

Йоке се усмихна. Обля го топлина. Добър човек е все пак. Представи си физиономиите на останалите, когато внесе момичето в ресторанта. Най-напред щяха да се зачудят в какво се е забъркал, а после ще разберат и ще го обсипят с похвали: „Добре си направил, Йоке“, и така нататък.

Тръгна към китайския, улисан в илюзиите си за нов живот, за оттласкване от дъното, и внезапно усети болка в шията. Какво, по дяволите? Сякаш го беше ужилила оса — той понечи да вдигне ръка, да я отпъди, да опипа мястото. Но да не вземе да изпусне детето!

Безуспешно опита да извие глава, за да види какво е, въпреки че нямаше никакъв начин да погледне точно под такъв ъгъл. А и не можеше изобщо да си помръдне главата, понеже лицето на малката беше притиснато до брадичката му. Тя още по-здраво обхвана врата му и болката се засили. Той внезапно разбра.

— Какво правиш, да те вземат мътните?

С брадичката си усети как челюстта на момичето се движи нагоре-надолу, болката ставаше непоносима. По гърдите му се стичаше топла струйка.

— Стига, дявол да го вземе!