Покани ме да вляза

Всичко е безсмислено.

Тези места сигурно изобщо не съществуват. А и да ги има… нали никога няма да ги види. Чунцин? Какво ще прави в Чунцин? То е просто бяло кръгче с точица.

Погледна правите линии, върху които се гъчкаха кривите му букви. Това е училището. Нищо повече. Ето това е училището. Карат те да правиш какво ли не и го правиш. Тези места са били създадени, за да дават учителите домашни. Тези домашни нищо не означават. Със същия успех би могъл да напише на чертичките Чипифлакс, Бубелибенг и Спит. Все тая.

Единствената разлика ще е, че госпожицата ще каже: грешка. Не се наричат така. Ще посочи картата с думите: „Ето, погледни, пише Чунцин, не Чипифлакс“. Слабо доказателство. Нали някой е измислил и съдържанието на атласа. Нищо не свидетелства за истинността му. Може би Земята наистина е плоска, но по някаква причина го пазят в тайна.

Кораби, които падат от ръба. Дракони.

Оскар стана от масата. Картата беше готова, попълнена с букви, които госпожицата щеше да одобри. Готово.

Минаваше седем, може би момичето беше излязло? Отиде до прозореца, долепи ръце до стъклото, за да се взре в мрака навън. Сякаш наистина забеляза някакво движение на площадката?

Излезе в коридора. Майка му плетеше на две куки във всекидневната, или пък беше на една.

— Излизам за малко.

— Пак ли? Нали щях да те препитвам.

— Да. После.

— Азия беше, нали?

— А?

— Домашното ти. Нали за Азия?

— Да, сигурно. Чунцин.

— Къде е това? В Китай?

— Не знам.

— Как така не знаеш? Ами…

— Идвам си след малко.

— Добре. Внимавай. Сложи ли си шапката?

— Разбира се.

Оскар пъхна шапката в джоба на якето си и излезе. На път към детската площадка очите му се адаптираха към мрака и той видя, че съседката седи на катерушката. Застана пред нея с ръце в джобовете.

Днес изглеждаше различна. Пак с розовия пуловер — няма ли друг? — косата й обаче не изглеждаше толкова сплъстена. Падаше гладка, черна покрай лицето.

— Привет.

— Здрасти.

— Здрасти.

Повече няма да казва „привет“. Прозвуча невероятно смешно. Тя се изправи.

— Качи се.

— Окей.

Оскар се покатери горе и седна до нея, дискретно вдиша през носа. Вече не смърдеше.

— По-добре ли мириша?

Оскар се изчерви целият. Момичето се усмихна и му подаде нещо. Кубчето.

— Благодаря, че ми го даде.

Оскар взе кубчето и го разгледа. Пак го разгледа. Държеше го към светлината, доколкото беше възможно, въртеше го и го оглеждаше отвсякъде. Беше подредено. Всички страни по цветове.

— Да не си го разглобила?

— В смисъл?

— Ами… да си го разглобила на парчета и… да си ги подредила.

— И така ли може?

Оскар провери кубчето, сякаш да види дали частите не са се разхлабили поради разглобяване. Той самият го беше правил веднъж, изненада се колко малко завъртания бяха нужни, за да се объркаш и вече да не можеш да го подредиш. Частите не се разхлабиха, след като го разглоби, но тя надали би могла.

— Сто на сто си го разглобила.

— Не съм.

— Нали преди не беше виждала подобно нещо.

— Да. Беше забавно. Благодаря.

Оскар държеше кубчето пред очите си, сякаш то би могло да му разкаже всичко. По някакъв начин беше почти уверен, че момичето не лъже.

— Колко време ти отне?

— Няколко часа. Сега вече би трябвало да става по-бързо.

— Невероятно.

— Не е чак толкова трудно.

Тя се извърна към него. Зениците й бяха толкова големи, че почти не се виждаха ирисите, светлината от входовете се отразяваше в чернотата им — тя сякаш имаше в главата си цял далечен град.

Полото, вдигнато високо по врата, още повече подчертаваше меко изваяния овал и тя изглеждаше като… като комиксова героиня. Кожата, чертите й бяха като нож за масло, заглаждан с най-фина шкурка, докато дървото заприлича на коприна.

Оскар се прокашля.

— На колко си години?

— Ти как мислиш?

— Четиринайсет-петнайсет.

— На толкова ли изглеждам?

— Да. Или не, но…

— На дванайсет съм.

— Дванайсет!

Боже мили! Най-вероятно е по-малка от Оскар, който ставаше на тринайсет идния месец.

— Кога ти е рожденият ден?

— Не знам.

— Не знаеш ли? Ама… кога си го празнуваш?

— Не го празнувам.

— Поне вашите трябва да знаят!

— Не. Майка ми е мъртва.

— Ох! Така ли… От какво е починала?

— Не знам.

— Е… баща ти не знае ли?

— Не.

— И какво… не получаваш ли никакви подаръци?

Тя направи крачка към него. Парата от дъха й докосна лицето му, а светлините на града в очите й угаснаха заради сянката му. Зениците й станаха като две бездънни ями.

Тъжна е. Толкова ужасно тъжна.

— Не. Не получавам никакви подаръци. Никога.

Оскар кимна притеснен. Светът наоколо не съществуваше. Само двете черни ями на един дъх разстояние. Дъхът им се сплиташе, издигаше се и се разпиляваше.

— Искаш ли да ми подариш нещо?

— Да.

Гласът му дори не беше шепот. Само издишване, което се бе изтръгнало от устата му. Лицето й беше близо. Бузата й, гладка като шлифовано дърво, прикова погледа му.

Затова не забеляза как зениците й се свиха, изразът й се промени. Как горната й устна се повдигна и оголи малки мръснобели кучешки зъбки. Виждаше единствено бузата й и докато тя насочваше зъби към шията му, той вдигна ръка и я погали.