Покани ме да вляза

Завлече тялото възможно по-навътре във водата с другото въже, надянато на гърдите му с примка, и издърпа въжето.

Поседя малко върху ствола на върбата, провесил крака над водата. Гледаше надолу към черното огледало, все по-рядко раздвижвано от изплуващи мехурчета.

Беше го направил.

Въпреки студа вади пот се стичаха и пареха очите му, цялото тяло го болеше от усилието, но го беше направил. Тук, под краката му, лежеше мъртвото тяло, скрито от света. То не съществуваше. Мехурчетата спряха да изплуват и вече нямаше нищо… нищо, което да издава, че долу има труп.

Във водната повърхност се оглеждаха звезди.

Втора част Унижението

… и се насочиха към местности, където Мартин никога не беше стъпвал, далеч след Тюска Ботен и Блакеберг — и точно там минаваше границата на познатия свят.

Яамар Сьодерберг, „Младостта на Мартин Бирк“

Сърцето щом открадне самодива,

обратно нивга то не дава.
С мечти го лунна светлина облива
и либето си земно той забравя.

Виктор Рюдберг, „Самодивата“

В неделя вестниците публикуваха по-подробно описание на убийството във Велингбю. Заглавията гласяха:

ЖЕРТВА НА РИТУАЛНО УБИЙСТВО ИЛИ НЕ?

Снимки на момчето, долчинката в гората. Дървото.

По това време убиецът от Велингбю вече не беше най-обсъжданата тема. Цветята в долчинката бяха повехнали, свещите — угаснали. Бонбонено раираните ленти на полицията бяха свалени, наличните улики — събрани.

Неделната статия отново разпали дискусиите. Та нали изразът „ритуално убийство“ загатваше, че е предопределено да се случи пак? Ритуалите са, за да се повтарят.

Всички, които някога бяха минавали по тази пътека или наблизо, имаха нещо да разкажат. Колко зловеща е горичката. Или колко спокойно и красиво е там, кой да предположи…

Всички, които познаваха момчето, макар и съвсем бегло, разказваха колко е било прекрасно и какъв злодей трябва да е убиецът. Веднага използваха убийството като аргумент, че трябва да има смъртно наказание, дори ако по принцип бяха против него.

Липсваше едно. Снимка на убиеца. Взираха се в невзрачната долчинка, в усмихнатото лице на момчето. Без снимката на извършителя се създаваше чувството, че някак е станало… от само себе си.

Така не можеше.

В понеделник, 26 октомври, полицията разгласи по радиото и във всекидневниците, че е конфискувала най-голямото количество наркотици, разкривано някога в Швеция. Заловени били петима ливанци.

Ливанци.

Това поне беше разбираемо. Пет килограма хероин. И петима ливанци. По килограм на ливанец.

На всичкото отгоре се възползвали от шведските социални осигуровки, докато си внасяли контрабандно дрога. Е, нямаше снимки и на ливанците, но те пък не се и нуждаеха. Всеки знае как изглеждат. Араби. И толкова.

Обсъждаха дали ритуалният убиец също е имигрант. Много вероятно. Нямаше ли някакви кървави обреди в онези арабски страни? Ислям. Изпращат децата си с пластмасови кръстчета или каквото там носят на шиите си. Да разчистват мини. Така бяха чували. Жестоки хора. Иран, Ирак. Ливанци.

В понеделник обаче полицията разпространи фоторобот на убиеца, който успя да излезе във вечерните вестници. Видяло го едно момиченце. Гледаха да не действат прибързано, публикуваха рисунката предпазливо.

Обикновен швед. С призрачен вид. Празен поглед. Всички бяха единодушни, че да — сигурно така изглежда убиец. Не им беше трудно да си представят как с това лице като маска се промъква в долчинката и…

Всеки от западните предградия, който наподобяваше фоторобота, понасяше дълги изпитателни погледи. Прибираше се вкъщи и се гледаше в огледалото, не откриваше никаква прилика. Вечер в леглото се чудеше дали на другия ден да не промени вида си, или пък щеше да изглежда съмнително?

Напразно безпокойство. Скоро всички щяха да се впуснат в нови вълнения. Швеция щеше да се превърне в друга страна. Унизена нация. Точно тази дума използваха през цялото време: унижение.

Докато двойниците на фоторобота обмислят нови прически, една съветска подводница засяда на плитчина близо до Карлскруна. Двигателите й ръмжат и ехтят над архипелага, докато се опитва да се измъкне. Никой не отива да провери какво става.

Ще я открият случайно в сряда сутрин.

Сряда 28 октомври

На обед училището жужеше от слухове. През малкото междучасие някой от учителите чул по радиото, разказал на класа си и в обедната почивка всички знаеха.

Руснаците бяха дошли.

През последната седмица голямата тема за разговор между децата беше убиецът във Велингбю. Много от тях го бяха срещали, някои дори твърдяха, че били нападнати.