Покани ме да вляза

Виждаха убиеца във всеки подозрителен тип, който минаваше покрай училището. Децата се разкрещяха и се втурнаха да се скрият в сградата, когато старец с дрипави дрехи прекоси двора за по-пряко. Някои от по-яките момчета се въоръжиха със стикове за хокей, готови да го повалят. За щастие някой го позна — местен пияница от площада. Пуснаха го да си ходи.

Та сега беше ред на руснаците. Почти нищо не знаеха за тях. Срещнали се веднъж германец, руснак и Белман5. Бяха най-добрите хокеисти. Наричаха се Съветски съюз. Само те и американците летяха в Космоса. Американците бяха направили неутронна бомба, за да се защитят от руснаците.

Оскар обсъди проблема с Юхан в обедната почивка.

— Мислиш ли, че и руснаците имат неутронна бомба? Юхан сви рамене:

— Сто на сто. Може да имат дори на тая подводница.

— Не трябват ли самолети, за да хвърлят бомби?

— Хм, не. Вкарват ги в ракети и ги задействат откъдето и да е.

Оскар погледна към небето.

— И могат да ги качат на подводница?

— Нали това ти казвам. Навсякъде.

— Хората умират, а къщите остават.

— Точно.

— А животните?

Юхан се замисли.

— Сигурно и те умират. Поне големите.

Седяха на бордюра на пясъчника, където в момента не играеха деца. Юхан взе голям камък и го хвърли така, че се разхвърча пясък.

— Буф! Всички са мъртви!

Оскар грабна един по-малък.

— Не! Ето един оцелял! Фиууу! Ракета в гърба!

Така хвърляха камъни и чакъл, заличаваха всички градове от лицето на земята, докато зад тях прозвуча глас.

— Какво правете вие?

Обърнаха се. Йони и Мике. Йони беше попитал. Юхан изпусна камъка, който държеше.

— Ами просто…

— Не питах теб. Прасчо? Какво правите?

— Мятаме камъчета.

— Защо?

Юхан се отдръпна по-назад и взе да си стяга връзките на обувките.

— За да… така.

Йони погледна към пясъчника и замахна с ръка, а Оскар подскочи.

— Тук трябва да си играят малките деца. Не схващаш ли? Гледай, съсипа пясъка.

Мике поклати печално глава:

— Нали може да паднат и да се ударят на камъните.

— Сега се хващаш да разчистиш, Прасчо.

Юхан още беше зает с обувките си.

— Чуваш ли какво ти казвам? Хващаш се и разчистваш.

Оскар не помръдна, не можеше да реши какво да прави. Естествено, на Йони не му пукаше за пясъчника. Просто обичайното. Щеше да му отнеме поне десет минути да обере всичките камъни, които бяха нахвърляли, а Юхан нямаше да му помогне. Звънецът щеше да прозвучи всеки момент.

Не.

Думата му се яви като прозрение. Както когато за първи път произнесеш думата „бог“ и наистина имаш предвид… Бог.

Представи си как събира камъните, когато другите вече са в класните стаи, само защото Йони му е наредил. Но и още нещо. В пясъчника имаше катерушка, подобна на тази в двора им.

Оскар поклати глава.

— Какво каза?

— Не.

— Как не? Май нещо не схващаш. Казах да разчистиш тук, значи ще разчистиш.

— НЕ.

Звънецът. Йони стоеше неподвижно и гледаше Оскар.

— Знаеш какво следва, нали? Мике…

— Да.

— Ще си поговорим с него след даскало.

Мике кимна.

— До скоро, Прасчо.

Йони и Мике влязоха в училищната сграда. Юхан се изправи, беше приключил с обувките.

— Бе това беше много тъпо.

— Знам.

— Защо ти трябваше, по дяволите?

— Защото… — Оскар погледна към катерушката. — Просто така.

— Идиот!

— Да.

Когато часовете свършиха, Оскар остана в училището. Сложи на чина си два бели листа, взе енциклопедията от дъното на стаята, разлисти я.

Мамут… Медичи… Море… Морз.

Да. Ето я. Точките и тиретата на морзовата азбука заемаха четвърт страница. Той започна да преписва кода на единия лист с големи, ясни букви:

А= ·—

В= —···

С= —·—·

— и така нататък. Когато свърши, повтори същото и на другия лист. Не остана доволен. Хвърли го и започна отначало, изписваше знаците и буквите по-четливо.

Естествено, само единият лист трябваше да е перфектен: този за Ели. Но заниманието му допадаше, а и му даваше повод да поостане.

С Ели се бяха срещали всяка вечер цялата седмица. Вчера Оскар почука на стената, преди да излезе, и Ели отговори. След това слязоха долу заедно. Тогава му дойде идеята да развие комуникацията чрез някаква система и тъй като морзовата азбука вече съществуваше…

Разгледа внимателно готовия лист. Добре. Ели сигурно ще го хареса. Щом обича ребуси, системи — точно като него. Сгъна листовете, прибра ги в чантата си, сложи ръце на чина. Стомахът му се сви. Часовникът в класната стая показваше три и двайсет. Извади книгата, която имаше в чина си, „Подпалвачката“, и чете, докато стана четири часът.

Нали не биха го чакали два часа?

Ако беше събрал камъните, както му каза Йони, вече щеше да си е вкъщи. И да му е спокойно. Наистина, събирането на няколко камъчета не беше най-лошото, което го бяха карали да прави и бе изпълнявал. Вече съжаляваше.

Ами ако го свърша сега?

Може би наказанието утре ще е по-леко, ако им разкаже, че е останал след училище и…

Да, така ще направи.

Събра нещата си и отиде при пясъчника. Ще му отнеме само десетина минути да разчисти. Като разкаже утре, Йони ще се изсмее, ще го потупа по главата и ще го похвали: „Браво, Прасчо“, или нещо подобно. Така ще е по-добре все пак.