Покани ме да вляза

Наранил се е в часа по ръчен труд. Не. Тогава сигурно ще се обади на учителя.

Оскар разгледа бузата си в огледалото. Как би могъл да си докара подобна рана? Паднал е от катерушката. Всъщност звучеше неправдоподобно, но майка му сигурно ще се хване. И пак ще го съжали и утеши, само че без всичко останало. Катерушката.

Усети хлад в панталона. Разкопча го и погледна. Гащите му бяха мокри. Извади „пикливата топка“, изми я и я изстиска. Тъкмо да я пъхне обратно в мокрите гащи, но се спря и се погледна в огледалото.

Оскар. Това е Оооскар.

Вдигна измитата топка, сложи си я на носа. Като клоун. Жълтата топка и червената рана на бузата му. Оскар. Ококори очи, направи физиономия на обезумял. Да. Наистина видът му беше гаден. Заговори на клоуна в огледалото.

— Край вече. Стига. Чуваш ли? Стига ми толкова.

Клоунът не отговори.

— Няма да го търпя. Никога повече, чуваш ли? — гласът му ехтеше в празната тоалетна. — Какво да правя? Как мислиш, какво да правя?

Изкриви лице в гримаса, която болезнено изпъна наранената му буза, и отговори вместо клоуна със зловещ глас:

— … Убий ги… убий ги… убий ги…

Оскар потръпна. Това си беше страшничко. Наистина прозвуча като чужд глас, а лицето в огледалото не беше неговото. Свали „пикливата топка“ от носа си и я напъха в гащетата.

Дървото.

Не че вярваше, но… ще намушка дървото. И може би… Може би… Ако се съсредоточи истински…

Може би…

Оскар взе чантата си и забърза към вкъщи, пуснал на воля въображението си.

Томас седи пред компютъра си и внезапно усеща първото пробождане. Не разбира какво става. Дотътря се до кухнята, а кръвта шурти от корема му. „Мамо, мамо, наръга ме!“

Майката на Томас ще е там. Майката на Томас, която винаги го защитава, каквото и да е направил. Тя е там. Ужасена. Гледа как се множат прободните му рани.

Той пада на кухненския под в локва кръв, „… мамо… мамо…“, а невидимият нож му разпаря корема и вътрешностите му изтичат на килима.

Не че беше възможно.

Но все пак…

* * *

Апартаментът вонеше на котешка пикня.

Жизел лежеше в скута му и мъркаше. Биби и Беатрис се премятаха на кълбо по пода. Манфред си стоеше както обикновено, притиснал нос в стъклото на прозореца, а Густав, за да привлече вниманието му, го побутваше с глава.

Монс, Туфс и Клеопатра се излежаваха мързеливо на фотьойла; Туфс си играеше с някакви раздърпани конци. Карл-Оскар направи опит да скочи на перваза, но не го улучи и падна на пода. Беше сляп с едното око.

Лурвис беше в коридора — дебнеше процепа за писма на входната врата, готова да скочи и да дращи, ако пуснеха някоя рекламна брошура. Вендела лежеше на полицата за шапки и наблюдаваше Лурвис, деформираната й дясна предна лапа беше провесена между летвите, от време на време потрепваше.

Няколко котки бяха в кухнята, някои хапваха, други се бяха излегнали по масата и столовете. Пет бяха налягали на леглото в спалнята. Още няколко си бяха намерили любими местенца из гардеробите и шкафовете, които се бяха научили да отварят самостоятелно.

Откакто Йоста по настояване на съседите спря да пуска котките навън, притокът на свеж генен материал беше спрял. Повечето котета се раждаха мъртви или с такива малформации, че умираха след няколко дни. Поне половината от двайсет и осемте котки, които живееха в дома му, страдаха от някакви недъзи. Бяха слепи или глухи, или беззъби, или пък с двигателни увреждания.

Той ги обичаше всичките.

Йоста погали Жизел зад ухото.

— Дааа… сладурано… какво ще правим? Не знаеш? Не? И аз. Но нали трябва да направим нещо? Не можем просто да си седим така. Та това беше Йоке. Познавах го. А сега е мъртъв. Само че никой не знае. Те не са видели това, което аз видях. А ти?

Йоста наведе глава и прошепна:

— Беше дете. Видях го, като се зададе по пътя. Причака Йоке. Под моста. Той отиде… и повече не се появи. А на сутринта го нямаше там. Но той е мъртъв. Знам го.

Какво?

Не, не мога да отида в полицията. Ще ме разпитват. Ще са много народ и ще задават въпроси… защо не съм казал. Ще насочат в лицето ми една от онези лампи.

Вече минаха три дни. Или четири. Не знам. Кой ден сме днес? Ще разпитват. Не мога.

Но трябва да направим нещо.

Какво ще правим?

Жизел го погледна. После заблиза ръката му.

* * *

Когато Оскар се прибра от гората, ножът беше целият в трески от прогнило дърво. Изми го на мивката, избърса го с кухненската кърпа, която после изплакна със студена вода, изцеди я и я сложи на бузата си.

Майка му скоро щеше да се прибере. Трябваше да излезе, нуждаеше се от още малко време насаме — и досега му се плачеше, краката го боляха. Взе ключа от кухненския шкаф и написа бележка: Идвам си скоро. Оскар. После прибра ножа на мястото му и слезе в мазето. Отключи тежката врата, промъкна се вътре.