Читаем Покани ме да вляза полностью

Излъга майка си. Тя му повярва. Сега лежеше в леглото си и му се гадеше.

Оскар. Онзи в огледалото. Кой е той? Случват му се разни неща. Лоши неща. Хубави неща. Странни неща. Но кой е той? Йони го гледа и вижда Прасчо, когото ще набие. Мама го гледа и вижда „скъпото ми момченце, на което не бива да се случи нищо лошо“.

Ели го гледа и вижда… какво?

Оскар се обърна към стената, към Ели. Двете фигурки се появиха от листака. Бузата му още беше подута и го наболяваше, раната хващаше коричка. Какво ще каже на Ели, ако дойде тази вечер?

Зависи. Зависи от начина, по който тя го възприема. Ели е нова за него, значи има шанс да е различен в нейните очи, да й разкаже нещо различно от онова, което казваше на останалите.

Какво ли всъщност се прави? За да накараш някого да те хареса?

Часовникът на бюрото му показваше седем и петнайсет. Той погледна в листата, опита се да намери нови образи и беше открил джудженце с островърха шапка, както и обърнат надолу с главата трол, когато на стената се почука.

Чук-чук-чук.

Предпазливо почукване. Той отвърна.

Чук-чук-чук.

Зачака. След няколко секунди се почука пак.

Чук-чукчукчук-чук.

Той отговори: чук-чук.

Почака. Нищо повече.

Взе листа с морзовата азбука, навлече си якето, каза чао на майка си и слезе на детската площадка. Беше успял да направи едва няколко крачки, когато входната врата на Ели се отвори и тя излезе. Беше с маратонки, дънки и черен пуловер, на който със сребърни букви пишеше „Star Wars“.

В първия момент Оскар реши, че това е неговият пуловер: носеше абсолютно същия онзи ден, но сега го беше оставил за пране. Дали е отишла да си купи същия само защото той имаше такъв?

— Привет.

Оскар отвори уста, за да каже „здравей“, както се беше подготвил, затвори я. Отвори я пак, за да каже „привет“, промени решението си и в крайна сметка каза „здравей“.

Ели сви вежди:

— Какво ти е на бузата?

— А, ами… паднах.

Оскар продължи към детската площадка, Ели го последва. Той подмина катерушката и седна на една люлка. Тя седна на люлката до него. Известно време се поклащаха напред-назад, без да си говорят.

— Някой те е ударил, нали?

Оскар се залюля няколко пъти.

— Да.

— Кой?

— Едни… приятели.

— Приятели?

— Съученици. — Оскар засили люлката, продължи по темата. — А ти в кое училище си?

— Оскар…

— Да?

— Спри за малко.

Той спря люлката с крака и заби поглед в земята.

— Да, кажи.

— Ти…

Тя протегна ръка, хвана неговата и той се вцепени, погледна я. Лицето й беше като контур на фона на осветената сграда зад нея. Разбира се, внушаваше си, но му се стори, че очите й пламтяха. Във всеки случай само очите й се виждаха ясно.

С другата си ръка тя докосна раната и се случи странно нещо. Образът на друг, много по-стар и жесток човек сякаш се провидя изпод лика й. Студена тръпка го полази по гърба, сякаш беше захапал ледена близалка.

— Оскар… Не им позволявай! Чуваш ли ме? Не им позволявай!

— … Добре.

— Ще отвръщаш. Никога не си отвръщал на ударите, нали?

— Не.

— Започни. Отвръщай. Силно.

— Те са трима.

— Тогава трябва да удряш по-силно. Използвай оръжие.

— Да.

— Камъни. Пръчка. Бий ги повече, отколкото ти стиска. Тогава ще престанат.

— Ако не престанат?

— Имаш нож.

Оскар преглътна. В този момент, ръка за ръка с Ели, лице в лице, му се стори лесно. Но ако станат още по-жестоки, когато той им се опълчи, ако те…

— А представи си, че…

— Тогава аз ще ти помогна.

— Ти? Та ти си…

— Аз мога, Оскар. Това… го мога.

Ели стисна ръката му по-силно. Той отвърна, кимна. Но хватката на Ели се засили. Толкова много, че го заболя.

Колко е силна.

Ели отпусна пръстите си и Оскар измъкна листа, който беше направил в училище, разглади го и й го подаде. Тя вдигна вежди.

— Какво е това?

— Ела, да отидем на светло.

— Не, виждам. Но какво е?

— Морзовата азбука.

— А. Ясно. Супер.

Оскар се подсмихна. Тя го каза ужасно… изкуствено. Тази дума не й прилягаше.

— Мислех си… така можем… да си говорим повече през стената.

Ели кимна. Тя сякаш се опитваше да измисли какво да каже. После отвърна:

— Забавно е.

— Готино?

— Да. Готино. Супер готино.

— Малко си луда, знаеш ли?

— Така ли?

— Да. Но няма проблем.

— Тогава ми покажи какво се прави. За да не съм като луда.

— Да. Искаш ли да видиш нещо?

Ели кимна.

Оскар изпълни коронния си номер. Засили люлката. С всяко ново залюляване, с всяка педя набрана височина гърдите му се изпълваха: свобода!

Осветените прозорци на апартаментите прелитаха покрай него като ярки линии и той се залюляваше все по-нависоко. Коронният му номер не ставаше винаги сполучлив, но сега щеше да успее, защото беше лек като перце, можеше едва ли не да полети.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Клятва воина
Клятва воина

Это – мир Эйнарина.Мир, в котором правит магия. Магия, подвластная лишь избранным – живущим вдали от людских забот и надежд. Магия великих мастеров, познающих в уединении загадочного острова Хадрумала тайны стихий и секреты морских обитателей.Мир, в котором настоящее неразрывно связано с прошлым, а прошлое – с будущим. Но до поры до времени прошлое молчало…До поры, когда снова подняли голову эльетиммы – маги Ледяных островов и на этот раз Сила их, пришедшая из прошлого, могучая и безжалостная, черной бедою грозит будущему Эйнарина.И тогда воину Райшеду приказано было сопровождать загадочного чародея в смертельно опасный путь – в путь, в конце коего – магический поединок с колдунами Ледяных островов.Ибо некогда Райшед поклялся отомстить им за гибель своего друга. И теперь от исполнения этой клятвы зависит судьба не только воина, но и всего Эйнарина.

Брайан Джейкс , Джульет Маккенна , Джульет Энн МакКенна , Юлия Игоревна Знаменская

Фантастика / Зарубежная литература для детей / Ужасы / Фэнтези / Ужасы и мистика