Излъга майка си. Тя му повярва. Сега лежеше в леглото си и му се гадеше.
Оскар. Онзи в огледалото. Кой е той? Случват му се разни неща. Лоши неща. Хубави неща. Странни неща. Но кой е той? Йони го гледа и вижда Прасчо, когото ще набие. Мама го гледа и вижда „скъпото ми момченце, на което не бива да се случи нищо лошо“.
Оскар се обърна към стената, към Ели. Двете фигурки се появиха от листака. Бузата му още беше подута и го наболяваше, раната хващаше коричка. Какво ще каже на Ели, ако дойде тази вечер?
Зависи. Зависи от начина, по който тя го възприема. Ели е нова за него, значи има шанс да е различен в нейните очи, да й разкаже нещо различно от онова, което казваше на останалите.
Часовникът на бюрото му показваше седем и петнайсет. Той погледна в листата, опита се да намери нови образи и беше открил джудженце с островърха шапка, както и обърнат надолу с главата трол, когато на стената се почука.
Предпазливо почукване. Той отвърна.
Зачака. След няколко секунди се почука пак.
Той отговори:
Почака. Нищо повече.
Взе листа с морзовата азбука, навлече си якето, каза чао на майка си и слезе на детската площадка. Беше успял да направи едва няколко крачки, когато входната врата на Ели се отвори и тя излезе. Беше с маратонки, дънки и черен пуловер, на който със сребърни букви пишеше „Star Wars“.
В първия момент Оскар реши, че това е неговият пуловер: носеше абсолютно същия онзи ден, но сега го беше оставил за пране. Дали е отишла да си купи същия само защото той имаше такъв?
— Привет.
Оскар отвори уста, за да каже „здравей“, както се беше подготвил, затвори я. Отвори я пак, за да каже „привет“, промени решението си и в крайна сметка каза „здравей“.
Ели сви вежди:
— Какво ти е на бузата?
— А, ами… паднах.
Оскар продължи към детската площадка, Ели го последва. Той подмина катерушката и седна на една люлка. Тя седна на люлката до него. Известно време се поклащаха напред-назад, без да си говорят.
— Някой те е ударил, нали?
Оскар се залюля няколко пъти.
— Да.
— Кой?
— Едни… приятели.
—
— Съученици. — Оскар засили люлката, продължи по темата. — А ти в кое училище си?
— Оскар…
— Да?
— Спри за малко.
Той спря люлката с крака и заби поглед в земята.
— Да, кажи.
— Ти…
Тя протегна ръка, хвана неговата и той се вцепени, погледна я. Лицето й беше като контур на фона на осветената сграда зад нея. Разбира се, внушаваше си, но му се стори, че очите й
С другата си ръка тя докосна раната и се случи странно нещо. Образът на друг, много по-стар и жесток човек сякаш се провидя изпод лика й. Студена тръпка го полази по гърба, сякаш беше захапал ледена близалка.
— Оскар… Не им позволявай! Чуваш ли ме? Не им позволявай!
— … Добре.
— Ще отвръщаш. Никога не си отвръщал на ударите, нали?
— Не.
— Започни. Отвръщай. Силно.
— Те са трима.
— Тогава трябва да удряш по-силно. Използвай оръжие.
— Да.
— Камъни. Пръчка. Бий ги повече, отколкото ти стиска. Тогава ще престанат.
— Ако не престанат?
— Имаш нож.
Оскар преглътна. В този момент, ръка за ръка с Ели, лице в лице, му се стори лесно. Но ако станат още по-жестоки, когато той им се опълчи, ако те…
— А представи си, че…
— Тогава аз ще ти помогна.
— Ти? Та ти си…
— Аз мога, Оскар.
Ели стисна ръката му по-силно. Той отвърна, кимна. Но хватката на Ели се засили. Толкова много, че го заболя.
Ели отпусна пръстите си и Оскар измъкна листа, който беше направил в училище, разглади го и й го подаде. Тя вдигна вежди.
— Какво е това?
— Ела, да отидем на светло.
— Не, виждам. Но какво е?
— Морзовата азбука.
— А. Ясно.
Оскар се подсмихна. Тя го каза ужасно… изкуствено. Тази дума не й прилягаше.
— Мислех си… така можем… да си говорим повече през стената.
Ели кимна. Тя сякаш се опитваше да измисли какво да каже. После отвърна:
— Забавно е.
— Готино?
— Да.
— Малко си луда, знаеш ли?
— Така ли?
— Да. Но няма проблем.
— Тогава ми покажи какво се прави. За да не съм като луда.
— Да. Искаш ли да видиш нещо?
Ели кимна.
Оскар изпълни коронния си номер. Засили люлката. С всяко ново залюляване, с всяка педя набрана височина гърдите му се изпълваха: свобода!
Осветените прозорци на апартаментите прелитаха покрай него като ярки линии и той се залюляваше все по-нависоко. Коронният му номер не ставаше винаги сполучлив, но сега щеше да успее, защото беше лек като перце, можеше едва ли не да полети.