Покани ме да вляза

Лари надзърна иззад своя „Експресен“, намръщи се, когато Лаке взе паницата с ориз, поля го обилно със соев сос, къл-къл-къл, и започна да нагъва като невидял. Лари кимна към пържените скариди в чинията на Морган.

— Що не черпиш?

— Да, да. Сори. Искаш ли скаридка?

— Не, дразнят ми стомаха. Питай Лаке.

— Искаш ли скаридка, Лаке?

Онзи кимна и протегна към него паницата с ориз. Морган сложи в нея две пържени скариди с кралски жест. Великата черпня. Лаке благодари и нападна скаридите.

Морган изсумтя и поклати глава. Лаке не беше на себе си след изчезването на Йоке. И преди едва свързваше двата края, но сега наблегна на пиенето и не му оставаше нито петак за храна. Цялата тая работа с Йоке си беше загадъчна, но не заслужаваше чак такова отчаяние. Не го бяха виждали от четири дни, ама откъде да знаят — може да е срещнал някоя и да е отпрашил към Таити или където и да е. Все ще се появи след някое време.

Лари остави вестника настрана, вдигна очилата си на челото и разтърка очи:

— Знаете ли къде е най-близкото скривалище?

Морган се ухили.

— Защо? Ще спиш зимен сън?

— Не. Ама подводницата. Ако, чисто теоретично, предприемат мащабно настъпление…

— Тогава можеш да дойдеш в нашето. Слязох и го видях, когато някакъв образ от не знам си какво по отбраната дойде на инспекция преди няколко години. Противогази, консерви, маса за тенис, какво ли не. Ей така си стоят.

— Маса за тенис?

— Ми да, нали знаеш. Като слязат руснаците на сушата, само ще им кажем: „Стойте и се отбранявайте, момчета, захвърлете калашниците си, ще решим проблема с един пинг-понг турнир“. И генералите ще размахат хилките.

— Руснаците играят ли пинг-понг?

— Не. Затова са ни в кърпа вързани. Може дори да си върнем цялата Прибалтика.

Лаке си избърса устата със салфетка с преувеличено старание:

— И все пак е странно.

Морган запали една „Джон Силвър“.

— Кое бе?

— Това с Йоке. Винаги казваше, ако ще пътува някъде. Нали знаете. Тръгнеше ли да отива при брат си на остров Ведьо, беше голямо събитие. Почваше да дърдори от предната седмица. Какво ще си носи, какво ще правят.

Лари сложи ръка на рамото на Лаке.

— Говориш за него в минало време.

— А? Да. Наистина си мисля, че нещо му се е случило. Така ми се струва.

Морган отпи солидна глътка бира, оригна се.

— Смяташ, че е мъртъв.

Лаке сви рамене, погледна умолително Лари, който изучаваше орнаментите по салфетките. Морган поклати глава.

— Няма начин. Щяхме да разберем. Нали така казаха ченгетата, когато отидоха и разбиха вратата — ще ти се обадят, ако изскочи нещо. Не че им имам доверие, ама… щяхме да разберем.

— Щеше да се е обадил досега.

— О, Боже мой, да не сте женени? Не се тревожи. Сигурно скоро ще цъфне. С рози и шоколадови бонбони и ще обещае нииикога повече да не постъпва така.

Лаке кимна примирено, сръбна си от бирата, която бе получил от Лари срещу обещанието да го черпи, щом дойдат по-добри времена. Още два дни максимум. После започва лично да го търси. Ще звъни по болници и морги и всичко, което се прави в такива случаи. Не се изоставя най-близък приятел. Може да е болен, мъртъв или какво ли не. Не го предаваш.

* * *

Часът беше седем и половина и Хокан започна да се безпокои. Скита се безцелно около Природо-математическата гимназия и Спортния център във Велингбю, където се навъртаха младежи. Тренировките бяха в разгара си, а плувният басейн беше отворен до късно, така че не липсваха потенциални жертви. Проблемът беше, че най-често се движеха на групи. Дочу някакъв коментар на три момичета, майката на едното все още била „тотално психясала заради историята с убиеца“.

Разбира се, би могъл да продължи по-нататък, към район, където предишното му дело не беше толкова актуално, но в такъв случай съществуваше риск кръвта да се развали, докато я занесе вкъщи. След като ще го направи така или иначе, нека даде на любимата най-доброто. Колкото по-свежа, колкото по-близо до дома, толкова по-добре. Така му беше казала.

Снощи здравата застудя, температурата падна под нулата. Така че скиорската му шапка с дупки за очите и устата, с която криеше лицето си, не изглеждаше никак подозрителна.

Той обаче не можеше да дебне наоколо до безкрай. Накрая някой щеше да се усъмни.

Ами ако не хване никого? Ако се прибере с празни ръце? Възлюблената нямаше да умре, сигурен беше. За разлика от предишния път. Сега обаче залогът беше друг, чудесен. Цяла нощ. Цяла нощ до любимото създание. Крехкото тяло, гладкия корем, който ще гали нежно. Запалена лампа в спалнята, чиято светлина трепка по копринената кожа, негова за една нощ.

Потърка набъбналия си член, който пулсираше от копнеж.

Трябва да запази спокойствие, трябва…

Знаеше какво да направи. Безумие, но щеше да го направи.

Мислеше да влезе в закрития басейн и да потърси жертвата си там. Вероятно по това време е доста безлюдно и сега, когато вече бе взел решение, той знаеше точно как да действа. Опасно е, със сигурност. Но съвсем изпълнимо.