Покани ме да вляза

— А върши ли ти работа?

— Какво искаш да кажеш?

— Дали стреляш по хора.

Стафан прокара пръст по поставката на една от купите и го погледна.

— Основната цел на полицейската професия е да не се налага да стреляш по хора.

— А случвало ли ти се е някога?

— Не.

— Но би искал, а?

Стафан си пое дъх демонстративно и го изпусна в дълга въздишка.

— Аз… ще погледна яденето.

Бензина. Виж да не изгори.

Отиде в кухнята. Майката на Томи го стисна за лакътя и прошепна:

— Защо говориш така?

— Само се чудя.

— Той е добър човек, Томи.

— Да. Сигурно. Награди за стрелба и Дева Мария. Какво по-хубаво?

* * *

Хокан не срещна никого по пътя към съблекалнята. Както и предполагаше, по това време нямаше много хора. В съблекалнята се преобличаха двама на негова възраст. Безформени тела с наднормено тегло. Сбръчкани пишки под провиснали шкембета. Самата грозота.

Намери кабинката си, влезе и заключи вратата. Така. Подготвителната част мина добре. Надяна отново маската за по-сигурно. Откачи флакона с халотан, закачи палтото си на кукичка. Отвори чантата и подреди всичко пред себе си. Нож, въже, фуния, туба. Беше забравил дъждобрана. По дяволите. Ще трябва да се съблече. Съществуваше голям риск да се опръска, затова пък можеше да скрие петната под дрехите, когато приключи. А и тук е басейн. Съвсем естествено е човек да се съблече.

Провери издръжливостта на другата кукичка, като се хвана за нея с две ръце и увисна. Здрава беше. Тогава ще издържи тяло, което е поне трийсетина килограма по-леко от неговото. Височината беше проблем. Нямаше място главата да виси свободно над пода. Трябваше някак да го провеси за коленете, разстоянието между куката и горния ръб на кабинката беше предостатъчно, за да не стърчат краката отгоре. Това вече би събудило подозрение.

Двамата мъже сякаш се канеха да си тръгват. Чуваше гласовете им.

— Нещо ново за работата?

— Все същото. Не се избиват за провинциалисти.

— Дето се вика: работата е умряла работа.

— Да, точно.

— Черен хумор.

Хокан се изкиска, вече превърташе. Беше твърде възбуден, дишаше тежко, вътрешно целият трептеше.

Спокойно. Спокойно. Спокойно.

Диша дълбоко, докато усети световъртеж, след това се съблече. Сгъна дрехите и ги прибра в чантата. Двамата мъже излязоха от съблекалнята. Стана тихо. Той стъпи на пейката да надзърне навън. Да, кабинката беше достатъчно висока. Влязоха три момчета на тринайсет-четиринайсет години. Едното шляпна другото по задника с усуканата си кърпа.

— Стига де!

Хокан се сниши. Усети как надървеният му член се отърква в ъгъла като в твърди, широко отворени задни части.

Спокойно. Спокойно.

Пак надникна. Две от момчетата бяха събули плувките и си вадеха дрехите, приведени към шкафчетата. Усети мощен спазъм и спермата му изхвърча, потече по стената на пейката, върху която стоеше.

Така. Спокойно.

Да. Сега се чувстваше по-добре. Спермата обаче беше проблем. Улика.

Извади чорапите си от чантата, избърса ъгъла и пейката, доколкото успя. Прибра ги и нахлузи ски маската, заслушан в разговора на момчетата.

— … „Ендуро“. За „Атари“. Искаш ли да дойдеш вкъщи да поджиткаме?

— Не, имам да върша разни неща…

— А ти?

— Окей. А имаш ли два джойстика?

— Не, но…

— Да минем тогава да вземем моя? Да играем двамата.

— Окей. До скоро, Мате.

— До скоро.

Двете момчета май си тръгваха. Идеално. Един щеше да остане, без другите да го чакат. Хокан събра смелост да надзърне отново над ръба. Двете момчета бяха готови, излизаха. Третото тъкмо си обуваше чорапите. Той се сниши, сети се, че е с маската. Късмет, че не го видяха.

Взе флакона с халотан и сложи пръст на капачето. Дали да остане с маската? Защото, ако момчето се измъкне… Или ако някой влезе в съблекалнята… Или ако…

Мамка му! Беше грешка да се съблече. Ами ако се наложи да избяга бързо? Нямаше време да мисли. Чу как момчето заключи шкафчето си и се запъти към изхода. След пет секунди щеше да мине покрай вратата на кабинката. Беше твърде късно за размишления.

През процепа до вратата видя минаващата сянка. Блокира всякакви мисли, отключи вратата, отвори я и се хвърли навън.

Матиас се извърна и видя как го връхлита едро бяло тяло с маска за ски на главата. През съзнанието му успя да премине една-единствена мисъл, едничка дума, преди инстинктивно да се дръпне назад.

Смърт.

Отдръпна се от Смъртта, която искаше да го прибере. В едната си ръка тя държеше нещо черно. Изстреля го към лицето му и той си пое дъх, за да изкрещи.

Но преди да викне, черното залепна на устата му, носа му. Една ръка го хвана за тила, натисна лицето му в това меко черно нещо. Викът се превърна в сподавен вопъл и докато мучеше, чу съскане като от машина за дим.

Пак се опита да изкрещи, но щом вдиша въздух, нещо се случи с тялото му. Усети крайниците му да се сковават и следващият вик се превърна в писукане. Вдиша още веднъж и краката го предадоха, пред очите му се завъртяха многоцветни воали.

Вече не му се крещеше. Нямаше сили. Виждаше само цветовете. Нямаше повече тяло. Цветовете танцуваха.

* * *