Покани ме да вляза

Наистина не изглеждаше добре. И тези бели кичури… В някакъв разказ, който беше чел, косата на героя беше побеляла изцяло от някакъв изживян ужас. Но едва ли при Ели е същото.

Тя поглеждаше наоколо, обхванала с ръце раменете си, и изглеждаше съвсем малка. Изпита желание да я прегърне, но не посмя.

Като стигнаха порталната арка, Ели спря и вдигна очи към прозореца си. Беше тъмен. Остана неподвижна, обгърнала тялото си с ръце и загледана в земята.

— Оскар…

Той го направи. Цялото й тяло молеше и сигурно това му вдъхна необходимия кураж. Прегърна я. За един ужасен миг си помисли, че е постъпил неправилно, тялото й беше сковано, отчуждено. Тъкмо щеше да я пусне, и тя отвърна на прегръдката му. Отвори ръце и обхвана гърба му, притисна се към него разтреперана.

Опря глава на рамото му и останаха така. Усещаше дъха й на шията си. Прегръщаха се, без да продумат. Оскар затвори очи с усещането, че това е велико изживяване. Светлината на входната лампа слабо проникваше през затворените му клепачи, очите му бяха като в розова пелена. Най-великият миг.

Ели се притисна още повече. Топлината на дъха й се засили. Мускулите й, преди малко отпуснати, се напрегнаха. Устните й докоснаха шията му и тръпка прониза тялото му.

Изведнъж тя се сепна и го пусна, отстъпи назад. Оскар провеси ръце. Ели разтърси глава, сякаш искаше да пропъди лош сън, обърна се и тръгна към входа си. Оскар не помръдна. Извика след нея, когато тя отваряше вратата.

— Ели?

Тя се обърна.

— Къде е баща ти?

— Излезе… да купи храна.

Държи я гладна. Това е.

— Ела да ядеш у нас.

Ели пусна вратата и се върна при него. Оскар запремисля бързо как да представи нещата пред майка си. По-добре да не я запознава с майка си. Дали да не направи няколко сандвича и да ги изнесе в двора? Да, така ще е най-добре.

Ели го погледна сериозно в очите.

— Оскар… Ти харесваш ли ме?

— Да. Страшно много.

— Ами ако не бях момиче… пак ли щеше да ме харесваш?

— В смисъл?

— Просто така. Щеше ли да ме харесваш дори и да не бях момиче?

— Да… вероятно.

— Сигурен ли си?

— Да. Защо питаш?

Някой се бореше със заял прозорец, после го отвори. Зад главата на Ели Оскар зърна майка си да наднича през прозореца на стаята му.

— Оооскар!

Ели бързо се дръпна към стената. Оскар сви юмруци и притича под прозореца. Като малко дете.

— Какво има!?

— Ох! Тук ли си. Мислех…

— Какво има?

— Ами започва.

— Знам.

Майка му възнамеряваше да каже още нещо, но затвори уста и го погледна, както стоеше под прозореца със здраво стиснати юмруци, целият напрегнат.

— Какво правиш?

— Ами… сега идвам.

— Да, защото…

Очите му пламнаха от гняв и той изсъска:

— Прибирай се! Затвори прозореца. Влизай вътре!

Майка му за миг се взря в него. После нещо пробягна по лицето й и тя затръшна прозореца, махна се. Оскар изпита желание… не да я извика обратно, а… да прати мисъл. Тихо и кротко да й обясни. Тя не биваше да прави така, той има…

Изтича обратно надолу по склона.

— Ели?

Нямаше я. А и не беше влязла във входа си, щеше да я види. Сигурно е решила да вземе метрото и да отиде при леля си в града, при нея оставаше след училище. Да, най-вероятно.

Оскар се спря в тъмния ъгъл, където тя се беше скрила, щом го извика майка му. Обърна се с лице към стената. Остана за малко така. После се прибра.

* * *

Хокан придърпа момчето в кабинката и заключи вратата. Жертвата не успя да издаде и звук. Сега единствено съскането на флакона можеше да събуди подозрение. Налагаше се да действа бързо.

Колко по-лесно щеше да бъде направо да му забие ножа, но не. Кръвта трябваше да е от живо тяло. Това също му беше обяснено. Мъртвешката кръв не вършеше работа, дори напротив, беше вредна.

Ето. Този е жив. Гърдите му се вдигат и отпускат, той вдишва упойващия газ.

Омота здраво въжето около краката му точно над коленете, прехвърли двата му края през куката и дръпна. Краката на момчето се заиздигаха нагоре.

Отвори се врата, чуха се гласове.

Той стисна въжето с едната ръка и спря газа с другата, махна накрайника. Упойката щеше да държи няколко минути, налагаше се да продължи, дори отвън да има хора, само че съвсем безшумно.

Няколко души отвън. Двама, трима, четирима? Говореха за Швеция и Дания. Някаква спортна среща. Хандбал. Докато си говореха, той издигна тялото на момчето. Кукичката заскърца, натоварена от по-различен ъгъл, отколкото когато той я изпробва. Мъжете отвън млъкнаха. Дали бяха чули нещо? Той се вцепени, не смееше да диша. Задържа тялото в това положение, главата току-що се бе издигнала над пода.

Не. Просто пауза в разговора. Продължиха.

Говорете, не спирайте!

— Наказанието на Шогрен си беше направо…

— Като не го бива в ръцете, да си използва главата.

— А, доста добри ги забива.

— Как докара оня фалц, умът ми не го побира…

Главата на момчето висеше над пода. Сега…