Покани ме да вляза

— Енгбю.

— Да. Как ти се струва?

Томи се загледа в стъклената повърхност на масата, където се отразяваха майка му и Стафан, изглеждаха полупрозрачни като призраци. Изви пръста си в дупката, изчовърка парче дунапрен.

— Скъпо.

— Кое?

— Къща в Енгбю. Скъпо излиза. Струва много пари. Вие имате ли много пари?

Стафан тъкмо се канеше да отговори, когато иззвъня телефонът. Той погали майката на Томи по бузата и излезе в коридора. Майката на Томи седна на дивана до сина си и го попита:

— Не ти ли харесва идеята?

— Страхотна е.

От коридора долетя гласът на Стафан. Беше развълнуван.

— Ама това е… да, идвам незабавно. Ще… не, тогава отивам направо там. Веднага. Добре. Чао. — Върна се във всекидневната. — Убиецът е в спортната зала във Велингбю. Няма достатъчно хора в участъка и трябва…

Втурна се в спалнята и Томи го чу да отваря и затваря сейфа. Преоблече се там и след броени минути се появи в пълна полицейска униформа. Очите му гледаха леко безумно. Целуна майката на Томи по устата и потупа Томи по коляното.

— Налага се да тръгна веднага. Не знам кога ще се върна. Ще говорим по-късно.

Хукна към коридора и майката на Томи го последва.

Томи долови нещо от сорта на „внимавай“ и „обичам те“, и „ще останеш ли“, отиде до пианото и без да знае защо, протегна ръка и взе скулптирания стрелец. Тежичък беше, поне два килограма. Докато майка му и Стафан се сбогуваха — колко им е приятно: мъжът отива на война, жената тъгува за него, — той излезе на балкона. Дробовете му поеха студения вечерен въздух и той за пръв път от няколко часа насам задиша отново.

Наведе се през парапета и видя, че долу има гъсти храсти. Протегна ръка и пусна стрелеца. Той изшумоля в гъсталака.

Майка му излезе на балкона и застана до него. След няколко секунди входната врата се отвори и Стафан излезе, изтича до паркинга. Майката на Томи му помаха, но той не погледна нагоре. Когато мина точно под балкона, Томи се изсмя.

— Какво има? — попита майка му.

— Нищо.

Просто едно човече с пистолет се крие в храстите и се цели в Стафан.

Томи се почувства много добре в крайна сметка.

* * *

Подсилиха отбора с Карлсон, единствения от старчетата, който имаше „истинска работа“, както той самият се изразяваше. Дари беше с инвалидна пенсия, Морган от време на време поработваше в една автоморга, а за Лаке не знаеха точно как се издържа. Но понякога се появяваше с малко кинти.

А Карлсон работеше в магазина за играчки във Велингбю. По-рано го беше притежавал, но се бе принудил да го продаде поради „парични затруднения“. След време новият собственик го назначи — както казваше Карлсон, не може да се отрече, че „подир трийсет години в бизнеса човек има известен опит“.

Морган се изпъна на облегалката на стола, разкрачи крака, захвана ръце на тила си и се взря в Карлсон. Лаке и Лари се спогледаха. Започва се.

— Е, Карлсон. Какво ново в бизнеса с играчки? Измислил ли си още някакъв начин да ошушкаш джобните на дечурлигата?

Карлсон изсумтя.

— Какви ги говориш. Те мен ме ошушкват — не можеш да си представиш колко крадат. Деца…

— Да бе, да. Като купиш някой пластмасов боклук от Корея за две крони и го пуснеш за стотачка, ще си върнеш загубеното.

— Ние не продаваме такива неща.

— А? А какво беше онова на витрината онзи ден? Смърфовете. И какви са те? Ръчно изработени играчки с високо качество от Бенгтфош, така ли?

— Мисля, че това звучи забележително от устата на човек като теб — колите, дето ги продаваш, тръгват само ако впрегнеш кон отпред.

И така нататък. Лари и Лаке слушаха, от време на време се смееха, пускаха коментари. Ако Виргиния беше там, петлите щяха да се надуят още повече и Морган нямаше да спре, преди наистина да ядоса Карлсон.

Ала Виргиния не беше там. Нито пък Йоке. Така че ставаше скучно и дискусията вече клонеше към изчерпване, когато към осем и половина някой бавно отвори вратата.

Лари вдигна очи и видя човек, за когото никога не би си представил, че ще влезе тук: Йоста. Вонящата бомба, както казваше Морган. Лари беше говорил с него на пейката пред блока на няколко пъти, но той никога досега не беше идвал тук.

Йоста изглеждаше потресен. Движеше се като сглобен от недозалепени парчета, които щяха да се разпаднат, ако не внимава. Гледаше накриво и се поклащаше леко напред-назад. Беше или пиян до козирката, или болен.

Лари помаха.

— Йоста! Ела да седнеш!

Морган извърна глава, огледа го и каза:

— Ох, дявол да го вземе!

Йоста изманеврира до масата им, сякаш прекосяваше минно поле. Лари издърпа стола до себе си, покани го да седне.

— Добре дошъл в отбора!

Йоста не даваше вид да го е чул, но се затътри до стола. Носеше изтъркан костюм с жилетка и папийонка, косата му беше зализана. И вонеше. Пикня, пикня и пак пикня. Вонята се усещаше ясно дори на открито, но там беше поносима. Вътре, на топло, около него смърдеше на вкиснала стара урина, човек се виждаше принуден да диша през устата, за да издържи.