Покани ме да вляза

Оскар държеше листа с морзовата азбука в едната си ръка, а с другата почукваше буквите по стената. Удар с кокалчето на пръста за точка, с дланта за чертичка, така се бяха разбрали.

Пръст. Пауза. Пръст, длан, пръст, пръст. Пауза. Пръст, пръст. (Е.Л.И.)

А.З.И.З.Л.И.З.А.М.

След няколко секунди дойде отговорът.

И.А.З.И.Д.В.А.М.

Срещнаха се пред нейния вход. Само за един ден се беше… променила. Преди някой и друг месец в училище беше дошла еврейка, разказа им за Холокоста, показа и снимки. Сега Ели приличаше малко на хората от снимките.

Силната лампа на входа очертаваше по лицето й сенки, сякаш костите напираха да разкъсат изтънялата кожа. И…

— Какво е станало с косата ти?

Помисли, че изглежда така от светлината, но щом се доближи, забеляза няколко бели кичура в черната й коса. Като на старите хора. Ели прокара ръка през косата си, усмихна му се.

— Ще изчезнат. Какво ще правим?

Оскар подрънкваше няколко монети от една крона в джоба си.

— Будката?

— Какво?

— Магазинчето за вестници.

— Ъхъ. Който стигне последен, е вмирисана херинга.

И сякаш нещо му се привидя.

Черно-бели деца.

Ели се затича, Оскар — подире й. Макар да изглеждаше съвсем болна, тя беше много по-бърза от него, прелиташе като сърна над камъните по пътеката, пресече улицата на два-три скока. Оскар тичаше с всички сили, но видението го разсейваше.

Черно-бели деца?

А, да. Тичаше надолу по склона, покрай фабриката за желирани бонбони, когато се сети. Онези стари филми, които даваха в неделя. Като например „Маминият Кале Андершон“. „Който стигне последен, е вмирисана херинга.“ Това го казваха по филмите.

Ели го изчака на пътя на двайсетина метра от будката. Оскар дотича до нея, направи усилие да не изглежда запъхтян. Никога преди не бяха идвали заедно тук. Дали да й разкаже онова нещо? Да.

— Ей, знаеш ли, че й викаме „будката на любовника“?

— Защо?

— Защото… ами чух на една родителска среща… един каза… не на мен, а… чух го. Каза, че собственикът й, че той…

Вече съжаляваше. Стана тъпо. Неудобно. Ели направи нетърпелив жест:

— Какво?

— Че собственикът… че си води мадами в будката. В смисъл, нали разбираш… когато е затворено…

— Вярно? — Ели погледна натам. — Че как се побират?

— Гадно, а?

— Да.

Оскар отиде до будката. Ели бързо го настигна, прошепна:

— Трябва да са кльощави!

Изкискаха се. Спряха се пред осветената будка. Ели завъртя очи към собственика, който седеше вътре и се взираше в малък телевизор.

— Този ли?

Оскар кимна.

— Та той прилича на маймуна.

Оскар доближи ръка до ухото й, каза шепнешком:

— Избягал е от Скансен6 преди пет години. Още го издирват.

Ели се изкикоти и на свой ред допря ръка до ухото на Оскар. Усети топлия й дъх.

— Не. Вместо да го търсят, са го заключили тук!

И двамата погледнаха към собственика на будката, избухнаха в смях; представиха си го като маймуна в клетка с бонбони. Като чу смеха им, той се обърна към тях и смръщи надвисналите си вежди, та още повече заприлича на горила. Оскар и Ели щяха да паднат от смях, затиснаха устите си с ръце и опитваха да запазят приличие.

Човекът се наведе към прозорчето.

— Желаете ли нещо?

Ели веднага стана сериозна, свали ръка от устата си и пристъпи към него:

— Един банан, ако обичате.

Оскар изпръхтя и затисна силно устата си. Ели се обърна и допря пръст до устните си, изшътка му с престорена строгост. Продавачът гледаше през прозорчето.

— Нямам банани.

Ели си даде вид, че не разбира.

— Нямате банааани?

— Не. Друго?

На Оскар му се схвана ченето от потискания смях. Запрепъва се до пощенската кутия на няколко крачки от тях, облегна се на нея и се разсмя, тресеше се от смях. Ели отиде при него, поклати глава.

— Няма банани.

Оскар се задъха:

— Сигурно… ги е изял… всичките.

Той се стегна, стисна устни и извади четирите си монети по една крона, отиде до прозорчето.

— Смесени.

Собственикът на будката го изгледа и започна да сипва с лопатка бонбони от пластмасовите контейнерчета на витрината в хартиен плик. Оскар погледна крадешком към Ели, за да се увери, че го чува:

— И банани.

Продавачът спря да сипва бонбони.

— Няма банани.

Оскар посочи:

— Имам предвид захарните банани.

Чу как Ели се изсмя и направи същото — допря пръст до устните си и изшътка. Продавачът изсумтя, пусна два-три захарни банана в плика и го подаде на Оскар.

Тръгнаха да се връщат към двора. Преди Оскар да си вземе, подаде плика на Ели. Тя поклати глава.

— Не, благодаря.

— Не ядеш ли бонбони?

— Не ми понасят.

— Никакви бонбони?

— Не.

— Уф, че гадно.

— Да. Не. И без това не им знам вкуса.

— Дори не си опитвала?

— Не.

— Тогава откъде знаеш…

— Просто знам.

Така ставаше понякога. Говореха за нещо, Оскар задаваше въпрос и завършваха с едно „просто е така“, „просто знам“. Никакви обяснения. Това бе едно от нещата у Ели, които му изглеждаха леко странни.

Жалко, че не можа да я почерпи. Така го беше планирал. Да я почерпи щедро. Да си вземе колкото иска. А тя не ядяла бонбони. Той лапна един захарен банан и я погледна крадешком.