Покани ме да вляза

Къде да закрепи краищата на въжето? Процепите между дъските на пейката бяха твърде тесни, за да го прокара оттам. Едва ли би могъл да действа с една ръка и да държи въжето с другата. Нямаше да издържи. Стоеше неподвижно, здраво стиснал краищата на въжето, потеше се. Маската му топлеше, нямаше да е зле да я свали.

После. Като свърша.

Втората кука. Трябваше само да направи примка. Потта шурна в очите му, когато отпусна тялото на момчето, за да разхлаби въжето и да направи примката. Пак вдигна жертвата и опита да прекара въжето през куката. Твърде късо. Отново пусна момчето. Мъжете млъкнаха.

Хайде де! Тръгвайте си!

В тишината направи нова примка по-близо до края, зачака. Отново се разприказваха. Боулинг. Постижения на шведките в Ню Йорк. Страйкове и спеъри, а потта смъдеше в очите му.

Топло. Защо е толкова топло?

Надяна примката през куката и си пое дъх. Не можеше ли да си отидат? То бяха едни спомени за боулинг и как се играело преди, за някакъв, дето си заклещил палеца в отвора на топката и се наложило да го закарат в болница, за да го извадят.

Нямаше време да чака. Сложи фунията в тубата, нагласи я до шията на момчето. Взе ножа. Когато се обърна, за да източи кръвта, разговорът отново беше стихнал. А очите на момчето бяха отворени. Широко отворени. Зениците му се местеха, както висеше надолу с главата, търсеха някакво обяснение. Спряха се на Хокан, гол, с ножа в ръка. За кратък миг погледите им се срещнаха.

После момчето отвори уста и закрещя пронизително.

Хокан отстъпи назад, блъсна се в стената на кабинката с тъп звук. Потният му гръб се хлъзна по стената и той за малко да загуби равновесие. Момчето не спираше да крещи. Звукът отекваше в съблекалнята, усилваше се, ушите на Хокан заглъхнаха. Ръката му стискаше дръжката на ножа все по-здраво, единствената му мисъл беше как да сложи край на крясъка. Да му отреже главата, за да млъкне. Наведе се над него.

На вратата се затропа.

— Ей! Отвори!

Хокан пусна ножа. Звукът от падането му заглъхна в блъскането и непрестанните писъци на момчето. Вратата се тресеше на пантите си от ударите.

— Отвори! Ще разбия вратата!

Край. Всичко свърши. Оставаше му само едно. Звуците наоколо изчезнаха, зрителното поле на Хокан се сви до тунел, когато извърна глава към чантата. През тунела видя как ръката му посяга към нея и вади стъкления буркан.

Пльосна се по задник с буркана в ръце, отвинти капачката. Зачака.

Когато отворят вратата. Преди да му свалят маската. Лицето.

Сред крясъците и блъскането по вратата той помисли за любимата. За времето, прекарано заедно. Представи си я в образа на ангел. Ангел, който се спуска от небето с разперени криле, идва да го вземе. Да го отнесе със себе си. Там, където ще бъдат заедно завинаги. Завинаги.

Вратата зейна и се тресна в стената. Момчето продължаваше да крещи. Отвън стояха трима полуоблечени мъже. Гледаха с недоумение.

Хокан кимна бавно, примирено.

Изкрещя:

— Ели! Ели! — и заля лицето си с концентрираната киселина.

* * *

Възрадвайте се всички
на наший Господ Бог!
Със химни за възхвала
да славим своя Бог!

Стафан акомпанираше на себе си и на майката на Томи на пианото. От време на време се поглеждаха в очите, усмихваха се и грейваха. Томи страдаше на кожения диван. Беше открил малка дупчица до подлакътника и се трудеше да я уголеми, докато Стафан и майка му пееха. Показалецът му човъркаше в тапицерията и той се чудеше дали двамата някога са се любили на същия този диван. Под барометрите.

Вечерята не беше зле, мариновано пиле с ориз. После Стафан показа на Томи сейфа, в който държеше пистолетите си. Той се намираше под леглото в спалнята, а Томи се чудеше за същото и там. Дали са се любили в това легло? Дали майка му си мисли за баща му, докато е със Стафан? Дали него го възбужда мисълта за пищовите под матрака? А нея?

Стафан удари финалния акорд и той отзвуча в мълчание. Томи извади пръста си от вече доста голямата дупка в тапицерията. Майка му кимна на Стафан, улови ръката му и седна до него на столчето за пианото. От мястото на Томи Дева Мария се виждаше точно над главите им, сякаш бяха планирали ефекта, сякаш го бяха репетирали предварително.

Майка му погледна Стафан, усмихна се и се обърна към сина си:

— Томи… Искаме да ти кажем нещо.

— Ще се жените ли?

Майка му се поколеба. Ако бяха репетирали със сценография и всичко останало, тази реплика очевидно не беше предвидена.

— Да. Какво ще кажеш?

Томи сви рамене.

— Окей. Добре.

— Мислехме си… може би през лятото. — Тя го погледна, сякаш искаше да разбере дали той няма по-добро предложение.

— Да, да. Разбира се.

Томи отново забучи пръст в дупката, задържа го там. Стафан се приведе към него.

— Осъзнавам, че не бих могъл… да заместя татко ти. По никакъв начин. Но се надявам с теб да успеем… да се опознаем и… да. Да станем приятели.

— А къде ще живеете?

Майка му изведнъж се натъжи.

— Ние, Томи. Та това засяга и теб. Не знаем. Мислехме си, че може да си потърсим къща в Енгбю. Евентуално.