Покани ме да вляза

Всички в компанията, дори и Морган, полагаха усилия лицата им да не издават какво усещат носовете. Сервитьорът се появи, спря рязко, щом надуши Йоста, и попита:

— Ще… поръчате ли?

Йоста поклати глава, без да го поглежда. Сервитьорът сбърчи вежди и Лари направи жест: няма страшно, ще се оправим. Сервитьорът се оттегли, а Лари сложи ръка на рамото на Йоста.

— На какво дължим тази чест?

Той се прокашля и рече със сведени очи:

— Йоке.

— Какво за Йоке?

— Мъртъв е.

Лари чу как Лаке изпъшка зад гърба му. Задържа ръката си на рамото на Йоста за кураж. Усещаше, че има нужда.

— Как разбра?

— Видях. Как се случи. Когато го убиха.

— Кога?

— Събота. Вечерта.

Лари свали ръката си.

— В събота? Ама… каза ли в полицията?

Йоста поклати глава.

— Не можах. А и… не че видях. Но знам.

Лаке закри лицето си с длани, пошепна:

— Знаех си, знаех си…

Йоста разказа. Детето, което счупило най-близката лампа с камък, се скрило под моста. Йоке, който минал оттам, повече не се появил. Слабият отпечатък, контурите на тяло върху повехналите листа на следващата сутрин.

Докато свърши, сервитьорът на няколко пъти беше направил гневни знаци на Лари, сочейки ту Йоста, ту вратата. Лари хвана ръката на Йоста.

— Какво говориш! Да отидем тогава да погледнем?

Онзи кимна и станаха от масата. Морган глътна остатъка от бирата си, ухили се на Карлсон, който взе вестника и както винаги го пъхна в джоба на палтото си, скръндзата със скръндза. Само Лаке седеше и местеше някакви счупени клечки за зъби на масата пред себе си. Лари се наведе.

— Ти не идваш ли?

— Знаех си. Усещах го.

— Ъхъ. Няма ли да дойдеш с нас?

— Да. Идвам. Вие вървете.

Когато излязоха на студения вечерен въздух, Йоста малко живна и тръгна с такива бързи крачки, че Лари го помоли да забави темпото, сърцето му не смогваше. Карлсон и Морган ги следваха; Морган само го чакаше да изтърси нещо тъпо, за да го нападне — но дори Карлсон изглеждаше потънал в мисли.

Счупената лампа беше сменена и под моста беше доста светло. Насъбраха се около Йоста, който разказваше и сочеше купчините листа, тропаше с крака, за да ги стопли. Влошено кръвообращение. Под свода ечеше, сякаш маршируваше цяла армия. Когато Йоста приключи, Карлсон отбеляза:

— Но всъщност няма никакви доказателства.

Ето такава реплика чакаше Морган.

— По дяволите, нали чу какво каза! Да не си мислиш, че ни лъже?

— Не — отвърна Карлсон, сякаш говореше на дете, — само отбелязвам, че полицията може би няма да е толкова склонна като нас да повярва на разказа му, след като нищо не го потвърждава.

— Та нали е свидетел.

— Мислиш ли, че е достатъчно?

Лари посочи към шумата.

— Въпросът е къде е изчезнал. Ако наистина е така.

Лаке се зададе по алеята на парка, отиде до Йоста и посочи земята.

— Тук ли?

Йоста кимна. Лаке пъхна ръце в джобовете си и дълго време се взира в листата, сякаш бяха гигантски пъзел, който трябваше да се подреди. Ченето му нервно мърдаше.

— Така. Какво ще кажете?

Лари се доближи до него.

— Съжалявам, Лаке.

Той махна с ръка да го спре.

— Какво ще кажете? Ще пипнем ли мръсника, който го е направил, или не?

Останалите гледаха във всички възможни посоки, но не и към него. Лари искаше да каже колко трудно би било, вероятно невъзможно, но се въздържа. Накрая Морган се поокашля, отиде до Лаке и сложи ръка на рамото му.

— Ще го пипнем, Лаке. Непременно.

* * *

Томи погледна през парапета, сякаш мярна блясъка на сребро долу. Изглеждаше като онези неща, които трите патета на Дисни носеха вкъщи след състезания.

— За какво си мислиш? — попита майка му.

— За патето Доналд.

— Стафан не ти допада особено, а?

— Не е лош.

— Наистина ли?

Томи погледна към центъра. Видя голямото червено неоново V, което бавно се въртеше над всичко. Велингбю. Victory.

— Показвал ли ти е пистолетите?

— Защо питаш?

— Просто се чудех. И?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Едва ли е толкова трудно. Отваря сейфа, вади пистолетите и ти ги показва.

— Да. Защо?

— Кога?

Майка му изтръска невидима прашинка от блузата си, потри ръце.

— Малко ми е студено.

— Мислиш ли за татко?

— Да. През цялото време.

— През цялото време?

Майка му въздъхна, наведе глава да го погледне в очите.

— Накъде биеш?

— Ти накъде биеш?

Ръката на Томи беше на парапета, тя я хвана.

— Утре ще дойдеш ли с мен при татко?

— Утре?

— Да. Нали е Вси светии.

— Вдругиден е. Да, ще дойда.

— Томи…

Тя отдръпна ръцете му от парапета, обърна го към себе си. Прегърна го. Той остана така за миг, безучастен. После се отскубна и влезе вътре.

Докато си обличаше връхната дреха, се сети, че трябва да накара майка си да влезе, за да вземе стрелеца. Повика я и тя веднага се прибра от балкона, закопняла да го чуе.

— Ами… поздрави Стафан.

Майка му грейна.

— Непременно. Ти няма ли да останеш?

— Не, аз… може да го няма цялата нощ.

— Да. Малко се тревожа.

— Недей. Той умее да стреля. Чао.

— Чао…

Външната врата се затръшна.

— … миличък.

* * *