Покани ме да вляза

Даде знак на Холмберг и отвори вратата.

Удари го вонята.

Залютя му и чак му се насълзиха очите. Закашля се. Извади от джоба си носна кърпа и закри носа и устата си. На няколко пъти беше помагал на пожарникари в горящи къщи, усещането беше същото. Тук обаче нямаше пушек, само нещо като лека мараня.

Мили Боже, какво е това?!

Монотонният насечен звук се чуваше иззад гардеробчетата. Стафан даде сигнал на Холмберг да ги заобиколи от другата страна, за да излязат от две различни посоки. Той самият отиде до последното гардеробче и надникна зад него, стиснал пистолета до бедрото си.

Видя преобърнато метално кошче за отпадъци, до него — проснато голо тяло.

Холмберг се появи от другата страна, даде знак на Стафан да се успокои, очевидно не ги грозеше някаква непосредствена опасност. Стафан се подразни, че Холмберг се опитва да поеме командването сега, когато вече не изглеждаше опасно. Вдиша през носната кърпа, свали я от устата си и каза на висок глас:

— Полиция. Чуваш ли ме?

Човекът на пода не даде признаци да чува, само продължи да издава монотонния звук, проснат по очи на пода. Стафан направи няколко крачки напред.

— Вдигни си ръцете да ги виждам.

Онзи не помръдна. Сега, когато се приближи, Стафан забеляза, че цялото му тяло се разтърсва от спазми. Това с ръцете беше излишно. Едната беше върху кошчето, другата — на пода. Дланта му беше подута и напукана.

Киселина… как само изглежда…

Стафан отново закри устата си с носната кърпа и тръгна към човека, като същевременно прибра пистолета си, разчиташе Холмберг да го покрива, ако се случеше нещо.

Тялото се сгърчи конвулсивно и чуха меки мляскащи звуци, когато голата кожа се отлепи от плочките и пак залепна за пода. Ръката му на пода подскачаше като риба на сухо. И през цялото време ехтеше вой:

— … ееиииееееиии…

Стафан даде знак на Холмберг да остане на няколко крачки разстояние и клекна до тялото.

— Чуваш ли ме?

Човекът млъкна. Тялото му се сгърчи в спазъм и той се обърна.

Лицето.

Стафан подскочи назад, загуби опора и падна по задник. Прехапа устни, за да не изкрещи, когато болката го удари в кръста. Той затвори очи. Пак ги отвори.

Човекът нямаше лице.

Стафан беше виждал наркоман, който в момент на халюцинация си беше разбил лицето в стена. Беше виждал един, който заварявал резервоар с бензин, без да го излее предварително. И той избухнал право в лицето му.

Но нищо не беше като това, което видя сега.

Носът беше напълно разяден, на мястото му имаше две дупки. Устата се беше слепила, само с малък отвор в края. Едното око беше изтекло върху някогашната буза, а другото… то беше широко отворено.

Стафан се взря в окото, единствения разпознаваем белег на човешкото в тази безформена маса. То беше кървясало и когато човекът се опитваше да премигне, по него трепваше парче кожа от клепача и се прибираше навътре.

На мястото на останалите части от лицето имаше хрущяли и кости между късове месо и парцали черен плат. Оголените лъскави останки от мускули се свиваха и отпускаха, гърчеха се, сякаш вместо главата имаше кълбо накълцани змиорки в предсмъртна агония.

Цялото лице, някогашното лице, водеше свой собствен живот.

Стафан усети гадене и сигурно щеше да повърне, ако не беше жестоката болка в кръста, която изсмукваше силите му. Той бавно сви крака под тялото си, хвана се за гардеробчето и се изправи. Кървясалото око се взираше в него през цялото време.

— Това е най-ужасното…

Холмберг стоеше с отпуснати ръце и гледаше обезобразеното тяло на пода. Не беше само лицето. Киселината беше потекла и по горната част на торса. Кожата на едната ключица липсваше и костта стърчеше бяла като тебешир в кървавата каша.

Холмберг поклати глава, вдигна и отпусна ръката си, пак я вдигна и отпусна. Закашля се.

— Това е най-ужасното…

* * *

Часът беше единайсет и Оскар лежеше в леглото си. Леко почука по стената.

Е… Л… И…

Е… Л… И…

Отговор не последва.

Петък 30 октомври

Момчетата от шести Б клас стояха строени на пътеката до училищната сграда и чакаха господин Авила да им даде знак. Всички носеха торби и сакове с екипи за физическо, не дай Боже да забравиш спортните си дрехи или да отсъстваш от час без основателна причина.

Стояха на една ръка разстояние един от друг, както им беше казал учителят още от първия ден в четвърти клас, тогава пое от класната им отговорността за тяхното физическо възпитание. „Строй се в редица! На ръка разстояние!“

Господин Авила бил боен пилот през войната. На няколко пъти бе разказвал на момчетата за въздушни битки и аварийни кацания в житни ниви. Впечатляващо. Вдъхваше им респект.

Класът, който се смяташе за проблемен и неконтролируем, се подреди послушно на една ръка разстояние, макар учителя още да го нямаше. Ако редицата не беше строена според изискванията му, можеше да ги остави да стоят тук още десет минути или да отмени обещания волейбол и да ги накара да правят лицеви опори и коремни преси.