Покани ме да вляза

Учителят изсвири за край на часа и влезе в стаята си, а учениците подредиха уредите. Оскар изтика коня в помощното помещение, потупа го като добър жребец, който най-сетне се е оставил да бъде опитомен. След като го закара до мястото му, тръгна към съблекалнята. Искаше да говори с учителя.

Но още преди да стигне дотам, някой го спря. Въже за скачане прелетя над главата му и го преряза през корема. Някой го беше хванал. Зад себе си чу гласа на Йони:

— Дий, Прасчо!

Обърна се, въжето се плъзна и го обхвана през кръста. Пред него стоеше Йони, хванал дръжките на въжето. Подрусна ги, изцъка с език, сякаш подкарваше кон.

— Дий, дий!

Оскар сграбчи въжето с двете ръце и изтръгна дръжките от Йони. Въжето падна на пода зад него. Йони го посочи.

— А сега го вдигни!

Оскар хвана въжето през средата, завъртя го над главата си, така че дръжките затракаха една в друга, извика: „Хващай!“ — и го пусна. Йони инстинктивно закри лицето си с ръце. Въжето прелетя над главата му и се удари в шведската стена отзад.

Оскар излезе от салона и хукна надолу по стълбите. Сърцето му думкаше в ушите. Това е началото. Прескачаше по три стъпала наведнъж, приземи се на площадката, прекоси съблекалнята и влезе в стаята на учителя.

Той седеше все още в спортния си екип и говореше по телефона на някакъв чужд език, сигурно испански. Единствената дума, която Оскар успя да разбере, беше „perro“ — знаеше, че означава „куче“. Учителят му даде знак да седне на другия стол. Продължи да говори, още „perro“, а Оскар чу как Йони влезе в съблекалнята и заобяснява на висок глас нещо на останалите.

Съблекалнята вече беше опразнена, когато след малко учителят приключи с кучето си. Обърна се към Оскар.

— Е, Оскар. Кажи?

— Ами, исках да питам… тези тренировки в четвъртък.

— Да?

— Може ли и аз да идвам?

— Говориш за щангите — за тренировките в закрития басейн?

— Да, точно. Може ли да се запиша, или…

— Няма нужда да се записваш. Просто ела. Четвъртък в седем час. Искаш да започнеш?

— Да, аз… да.

— Това е добре. Тренираш. После ти можеш висилка… петдесет пъти!

Учителят показа набиранията с ръце във въздуха. Оскар поклати глава.

— Не. Но… да, ще дойда.

— Тогава видим се в четвъртък. Хубаво.

Оскар кимна. Мислеше да си ходи, после каза:

— Какво му е на кучето?

— Кучето?

— Да, чух ви да казвате „perro“. Не значи ли „куче“?

Учителят се замисли за миг.

— Ах! Не „perro“. Pero. Означава „но“. Например „но аз не“. Става pero yo no. Разбираш ли? Смяташ да започнеш и курс испански?

Оскар се усмихна и поклати глава. Обясни, че щангите му стигат.

Съблекалнята беше празна, само дрехите на Оскар бяха останали. Той събу шортите и се вцепени. Панталона му го нямаше. Разбира се. Как не се сети. Претърси съблекалнята, тоалетната. Никакъв панталон.

Студът го щипеше по краката, докато се прибираше по шорти. По време на часа по физическо беше завалял сняг. Снежинките падаха по голите му крака и се стопяваха. Като влезе в двора, спря под прозореца на Ели. Щората спусната. Никакво движение. Големите снежинки галеха вдигнатото му нагоре лице. Хвана няколко с език. Вкусни бяха.

* * *

— Виж Рагнар.

Холмберг посочи към площада във Велингбю, където снегът затрупваше паветата. Един от алкохолиците седеше неподвижно на пейка, загърнат в голямо палто, и от снега приличаше на нескопосно направен снежен човек. Холмберг въздъхна.

— Трябва да изляза да го нагледам, ако скоро не се размърда. Как си ти?

— Горе-долу.

Стафан беше сложил допълнителна възглавница на стола си, за да притъпи болката в кръста. Предпочиташе да стои прав, а още повече — да се изтегне в леглото, но докладът за събитията от вчера трябваше да се предаде в отдел „Убийства“ преди почивните дни.

Холмберг погледна в бележника си и го почука с химикалката.

— Онези тримата от съблекалнята. Казаха, че убиецът, преди да се залее със солната киселина, извикал „Ели, Ели“, та се чудя…

Сърцето на Стафан подскочи, той се приведе по-близо.

— Така ли е казал?

— Да? Знаеш ли какво…

— Да.

Стафан се облегна рязко назад и болката се заби чак в скалпа му. Хвана се за ръба на бюрото, намести се и прокара ръка по лицето си. Холмберг го гледаше.

— По дяволите, ходи ли на лекар?

— Не, то е само… ще мине. Ели, Ели.

— Име ли е?

Стафан кимна бавно.

— Да… означава… Бог.

— Аха, зовял е Бог. Мислиш ли, че го е чул?

— Кой?

— Бог. Мислиш ли, че го е чул? С оглед на случилото се ми изглежда по-скоро… надали. Но експертът си ти. Та така.

— Това са последните думи, които Христос е промълвил на кръста. Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил? Eli, Eli, lema sabachthani?

Холмберг премигна и погледна в записките си.

— Да, точно така.

— Според Матей и Марк.

Холмберг кимна, засмука химикалката си.

— Ще включим ли това в доклада?

* * *

Щом се прибра от училище, Оскар си обу друг панталон и слезе до „будката на любовника“, за да купи вестник. Носеха се слухове, че убиецът бил заловен, и той искаше да узнае всичко. Да си го изреже и запази.

Докато вървеше към будката, изпита някакво странно усещане, нещо не беше както обикновено, не само фактът, че валеше сняг.