Покани ме да вляза

— Да, да. Разбира се. Той е такава откачалка. Само да мерне униформа и припада, готов за Бекис7. Ще се сдуха. Разпити, мизерии — Морган сви рамене. — Отиде.

— Ще оставите нещата просто така?

— Да, к’во, по дяволите, да направим?

Лаке, който по време на разговора беше успял да излочи бирата си, смотолеви нещо толкова тихо, че никой не го разбра. Виргиния се наведе към него и положи глава на рамото му.

— Какво каза?

Той се загледа в мъгливия пейзаж с туш върху подложката си и прошепна:

— Нали каза. Че ще го пипнем.

Морган удари по масата с такава сила, че бирите подскочиха, и протегна ръка пред себе си като нокът на хищник.

— Ще го пипнем. Но най-напред ни трябва някаква следа.

Лаке кимна като сомнамбул и се надигна.

— Трябва само…

Краката му се подкосиха и той падна на масата по лице, трясъкът от падащи чаши накара всичките осем посетители, които вечеряха, да се обърнат и да погледнат. Виргиния хвана Лаке за раменете и го върна на стола му. Очите му бяха някъде далеч.

— Прощавайте, аз…

Келнерът се втурна към масата им, като бършеше неистово ръце в престилката си. Наведе се към Лаке и Виргиния и изсъска гневно:

— Това тук е ресторант, не кочина.

Виргиния пусна най-чаровната си усмивка и помогна на Лаке да се изправи.

— Ела, Лаке. Отиваме у нас.

Келнерът хвърли укорителен поглед на останалите старчета и бързо заобиколи Лаке и Виргиния, подпря го от другата страна, за да покаже на вечерящите, че за него е също толкова важно да отстрани веднага този нарушител на спокойствието.

Виргиния помогна на Лаке да си облече тежкото старомодно елегантно палто — наследство от баща му, починал преди няколко години — и го затика към вратата.

Зад гърба си чу многозначителните подсвирквания на Морган и Карлсон. Както държеше ръката на Лаке през рамото си, тя се извърна и им се оплези. След това отвори вратата и излязоха.

Снегът падаше на големи бавни снежинки и ги обгръщаше в студ и тишина. Бузите на Виргиния пламнаха, докато водеше Лаке напред по алеята. Сега се чувстваше по-добре.

* * *

— Добър ден. Имах среща с баща ми, но той не дойде… може ли да вляза и да използвам телефона?

— Разбира се.

— Може ли да вляза?

— Телефонът е там.

Жената посочи навътре в коридора: върху малка масичка имаше сив телефон. Ели остана пред входната врата, чакаше покана. Точно до нея имаше изтривалка за обувки във вид на чугунен таралеж с четинести бодли. Тя изтърка обувките си върху него, за да прикрие невъзможността си да влезе.

— Наистина ли е удобно?

— Да, да. Влез, влез.

Жената й махна уморено, Ели беше поканена. Домакинята май загуби интерес и влезе във всекидневната, откъдето Ели долови бръмчене на телевизор. Дългата жълта панделка от коприна, с която жената бе вързала прошарената си коса, се виеше по гърба й като домашно змийче.

Ели влезе в коридора, свали якето и обувките си, вдигна телефонната слушалка. Набра някакъв случаен номер, престори се, че говори, остави слушалката.

Вдиша през носа. Миризма на пържено, на почистващи препарати, пръст, боя за обувки, зимни ябълки, мокър плат, електричество, прах, пот, лепило за тапети и… котешка урина.

Точно така. Катраненочерна котка фучеше от прага на кухнята. Ушите — прибрани назад, козината — настръхнала, гърбът — извит. На шията си имаше червена панделка с метална капсулка, вероятно за листче с името и адреса.

Ели пристъпи към котката и тя се озъби, изсъска. Тялото — напрегнато за скок. Още една крачка.

Котката отстъпи назад и продължи да съска, не изпускаше от очи погледа на Ели. От пулсиращата в тялото й омраза металната капсулка потрепваше. Гледаха се. Ели се движеше бавно напред, караше котката да отстъпва, докато влезе в кухнята, и затвори вратата.

Животното продължи да съска и да мяука гневно откъм затворената кухня. Ели влезе във всекидневната.

Жената седеше на кожен диван, толкова лъскав, че отразяваше светлината от телевизора. Беше с изправен гръб, загледана в малкия екран. Имаше вързана жълта панделка от едната страна на главата. От другата страна панделката се беше развързала и висеше. На холната масичка пред нея бяха сервирани купичка с бисквити и поднос с три вида сирена. Неотворена бутилка вино и две чаши.

Жената с нищо не показа, че е забелязала присъствието на Ели, беше погълната от това, което гледаше. Научнопопулярно предаване. Пингвини на Южния полюс.

Мъжкият носи яйцето на краката си, за да не докосва леда.

Керван от пингвини се клатушкаше из ледената пустиня. Ели се настани на дивана до жената. Тя седеше скована, сякаш телевизорът беше строг учител, който й четеше конско.

Когато женската се върне след три месеца, мастните му запаси са почти изчерпани.

Два пингвина търкаха човки, поздравяваха се.

— Гости ли чакате?

Жената подскочи и няколко секунди се взира в очите на Ели с недоумение. Жълтата панделка само подчертаваше неугледността на лицето й. Тя поклати глава.

— Не, вземи си.