Покани ме да вляза

Подминаха супермаркет ИКА с рекламите за евтина кайма и „Яж, пий и се радвай“. Лаке спря, изчака я. Когато Виргиния го настигна, той сгъна лакът и тя го хвана под ръка. Лаке кимна към магазина.

— Как е работата?

— Както винаги. — И посочи: — Тази я правих аз.

Табела, на която пишеше ДОМАТИ НА КУБЧЕТА. ТРИ КОНСЕРВИ — 5 КРОНИ.

— Чудесна е.

— Мислиш ли?

— Да. Веднага ми се доядоха домати на кубчета.

Тя леко го сръчка. Усети ребрата му с лакътя си.

— Ти изобщо помниш ли какво е храна?

— Няма нужда да…

— Знам, обаче…

* * *

— Ееелиии… Ееелиии…

Гласът от телевизията беше познат. Ели искаше да се дръпне назад, но тялото не я слушаше. Само ръцете й бавно се влачеха по пода, търсеха нещо, за което да се хванат. Намери кабел. Стисна го здраво с едната ръка, сякаш беше спасително въже през тунела, в чийто далечен край беше телевизорът и й говореше.

— Ели… къде си?

Главата й беше твърде тежка, за да я вдигне от пода; успя само да извърти очи към екрана и, разбира се, там видя… Него.

Върху копринената Му дреха падаха до раменете светлите кичури на русата перука от истинска коса, заради която женственото Му лице изглеждаше по-малко, отколкото беше в действителност. Тънките начервени устни се бяха изпънали в усмивка, подобна на порезна рана върху напудреното бяло лице.

Ели успя да повдигне глава на милиметър от пода и видя цялото Му лице. Сини, детски големи очи, а над тях… въздухът изригна от дробовете й на тласъци, главата й се удари в пода, чак носният й хрущял изпука. Забавно. Той беше с каубойска шапка.

— Ееелиии…

Още гласове. Детски гласове. Ели пак се надигна, едва задържа главата си изправена, като бебе. От носа към устата й се стичаха капки от болната кръв. Мъжът беше разперил ръце в приветствен жест, виждаше се червената подплата на дрехата Му. Тя се мърдаше, трептеше, състоеше се от устни. Стотици детски усти, изкривени от болка, те нашепваха историята си, историята на Ели.

— Ели… върни се вкъщи…

Ели изхлипа, зажумя. Чакаше студената ръка да я хване за врата. Нищо не се случи. Пак отвори очи. Картината се беше променила. Сега видя дълга върволица бедно облечени деца. Те се тътреха през заснежена равнина към леден замък далеч на хоризонта.

Това не е истина.

Ели плю в телевизора. Кръвта опръска белия сняг и се стече по ледения замък.

Това е илюзия.

Ели дръпна спасителното въже, за да се измъкне от тунела. Нещо щракна, щепселът изскочи от контакта и телевизорът угасна. По тъмния екран се стичаха лепкави струйки кървава слюнка, капеха по пода. Ели отпусна глава върху ръцете си и потъна в тъмночервен водовъртеж.

* * *

Виргиния забърка бърза яхния от накълцано месо, лук и домати на кубчета, а през това време Лаке се къпеше. Бавно и спокойно. Когато сготви, тя влезе при него в банята. Той седеше във ваната с наведена глава, слушалката на душа висеше на шията му. Прешлените му бяха като топчета за пинг-понг под кожата на гърба.

— Лаке? Яденето е готово.

— Добре. Добре. Много ли се забавих?

— А, не. Само че току-що позвъниха от водоснабдяването и казаха, че водните им запаси са на привършване.

— Какво?

— Хайде, идвай. — Тя откачи хавлията си от закачалката и му я подаде.

Той се изправи във ваната, като се хвана с две ръце за ръбовете й. Виргиния се изуми при вида на измършавялото му тяло. Лаке забеляза и каза:

— И ето го, излезе от водата, богоподобният, красив наглед.

След това ядоха, разделиха си бутилка вино. Лаке не яде много, но поне хапна нещо. Изпиха още една бутилка в хола, после си легнаха. Някое време лежаха един до друг, гледаха се в очите.

— Прекратих хапчетата.

— Аха. Добре, ако не искаш…

— Не, вече нямам нужда. Спря ми цикълът.

Лаке кимна. Замисли се. Погали я по бузата.

— Криво ли ти е?

Виргиния се усмихна.

— Ти май си единственият ми познат, който би се сетил да попита такова нещо. Да, малко. Като че ли… да, това ме правеше жена. Е, вече не съм.

— Тц. За мен си.

— Така ли?

— Да.

— Ела тогава.

Той я послуша.

* * *

Гунар Холмберг влачеше крака през снега, за да не оставя следи, които да объркат следователите, спря и се вгледа в отпечатъците от стъпки откъм къщата. Светлината на огъня озаряваше снега в златисточервено, а от топлината му се изпоти челото.

Холмберг беше изтърпял доста присмех заради донякъде наивната си вяра в изначалната доброта на младите. Заради тази вяра упорито обикаляше училищата, водеше многобройни и продължителни разговори с младежи, кривнали от правия път. И заради нея беше толкова унил от това, което виждаше.

Следите в снега бяха от малки обувки. Дори не можеше ги нарече младежки, не, бяха детски обувки. Малки, ясни отпечатъци, на значително разстояние един от друг. Някой бе тичал. Бързо.

С крайчеца на окото си забеляза приближаването на стажанта Ларшон.

— За Бога, влачи си краката!

— Ох, съжалявам!

Ларшон се заплъзга напред и стигна до Холмберг. С големите си опулени очи, сякаш непрестанно учудени, стажантът се взря сега в следите по снега.

— По дяволите!

— Абсолютно точно казано. Дете е.

— Да, но… това е направо… — Ларшон проследи с поглед стъпките. — Троен скок.

— Да, на голямо разстояние са.