Покани ме да вляза

Разтегателният диван в съседната стая изскърца. Майка му стана. Оскар лежеше със затворени очи, усети как някой издърпа завивката и зад него се шмугна студено голо тяло, изтегли завивката над двама им и се сгуши зад гърба му.

Вратата на стаята му се отвори.

— Оскар?

— Мм.

— Ти ли говориш?

— Не.

Майка му остана на прага, заслуша се. Ели не помръдваше зад гърба му, притиснала чело между плешките му. Топлият й дъх се спускаше към кръста му.

Майка му поклати глава.

— Сигурно са онези съседи. — Пак се ослуша за миг, пожела му „Лека нощ, слънчице“, и затвори вратата.

Оскар остана сам с Ели. Чу шепот зад гърба си.

— Онези съседи?

— Шт.

Диванът отново изскърца, майка му си лягаше. Той вдигна очи към прозореца. Затворен беше.

Студена ръка се плъзна покрай стомаха му и се отпусна на гърдите му, над сърцето. Той я притисна с двете си ръце да я стопли. Другата ръка се провря под мишницата му, продължи по гърдите и се пъхна между дланите му. Ели обърна глава и допря бузата си до гърба му.

Стаята се изпълни с нова миризма. Оскар усети слабия мирис на бащиния си мотопед, току-що зареден. Бензин. Наведе глава, помириса ръцете й. Точно така. От тях беше.

Дълго лежаха така. Когато чу равномерното дишане на майка си, която беше заспала, когато ръцете им станаха толкова топли, че започнаха да се потят над сърцето му, той пошепна:

— Къде беше?

— За храна.

Устните й гъделичкаха рамото му. Тя си измъкна ръцете и се обърна по гръб. Оскар остана в същата поза още миг, загледан в очите на Джийн Симънс. После се обърна по корем. Подозираше, че малките фигурки от тапета надзъртат любопитно към нея иззад главата й. Очите й бяха широко отворени, синьо-черни на лунната светлина. Оскар усети тръпки да полазват по ръцете му.

— Къде е баща ти?

— Няма го вече.

— Няма го вече? — Оскар повиши глас, без да иска.

— Шт. Все едно.

— Ама… какво… той…

— Все едно.

Оскар кимна, за да я увери, че няма да разпитва повече, и Ели пъхна ръце под главата си, загледана в тавана.

— Чувствах се самотна. Затова дойдох. Нали може?

— Да. Ама… ти си съвсем гола.

— Извинявай. Неприятно ли ти е?

— Не. Но не замръзваш ли?

— Не. Не.

Белите кичури в косата й бяха изчезнали. И на вид беше по-добре от вчера. Бузите й бяха по-обли и дори й се появиха трапчинки, когато Оскар попита на шега:

— Надявам се, не си минала така покрай „будката на любовника“?

Ели се разсмя, после си придаде сериозен вид и каза със задгробен глас:

— Да. И знаеш ли какво? Той подаде глава и извика: „Елааа… елааа… ще ти дам бонбооони и банаааниии…“.

Оскар зарови лице във възглавницата, Ели се завъртя към него, прошепна в ухото му:

— Елааа… желииирани бонбони…

Оскар прихна във възглавницата:

— Не, не!

Продължиха играта известно време. После тя погледна гръбчетата на книгите на полицата и Оскар й разказа накратко любимата си: „Мъглата“ от Джеймс Хърбърт. Гърбът на Ели се белееше като лист хартия в тъмното, както лежеше по корем и разглеждаше полицата.

Той премести ръката си толкова близо до кожата й, че усети нейната топлина. После прокара върховете на пръстите си по гърба й, пошепна:

— Колко босички крачета тичаха по парапета.

— Мм. Осем?

— Осем крачета.

След това Ели повтори същото с него, само че той не познаваше като нея. Затова пък я би на камък, ножица, хартия. Седем на три. Повториха и тази игра. Тогава победи с девет на едно. Ели дори се понацупи.

— Ти май знаеш какво ще избера?

— Да.

— Откъде?

— Просто знам. Винаги е така. Изниква ми като картина.

— Хайде пак. Сега няма да мисля. Ще карам направо.

— Пробвай.

Играха пак. Оскар победи с осем на две. Ели се престори на сърдита и се обърна към стената.

— Няма да играя с теб. Ти мамиш.

Оскар гледаше белия й гръб. Смее ли? Да, сега е моментът, когато не го гледа.

— Ели… Ще ходиш ли с мен?

Тя се обърна. Издърпа завивката до брадичката си.

— Къде?

Оскар се загледа в гръбчетата на книгите, сви рамене.

— Ами… в смисъл да сме заедно.

— В какъв смисъл „заедно“?

Гласът й прозвуча мнително, недоверчиво. Оскар побърза да довърши:

— Но сигурно вече си имаш приятел в училище.

— Не, обаче… Оскар, не мога… Аз не съм момиче.

Оскар изсумтя.

— А? Да не би да си момче?

— Не. Не.

— Какво си тогава?

— Нищо.

— Как така „нищо“?

— Аз не съм нищо. Не съм дете. Не съм възрастен. Не съм момче. Не съм момиче. Нищо.

Оскар прокара пръст по гръбчето на „Плъховете“, сви устни, поклати глава.

— Та да или не?

— С удоволствие, но… не може ли да си бъде както досега?

— … Може.

— Натъжих ли те? Да се целунем, ако искаш.

— Не!

— Не искаш ли?

— Не, не искам!

Ели сви вежди.

— Прави ли се нещо специално, когато ходиш с някого?

— Не.

— Просто е… както обикновено?

— Да.

Тя грейна, сключи ръце на корема си и погледна Оскар.

— Тогава да. Ще ходим.

— Така ли?

— Да.

— Супер.

Оскар продължи да изучава гръбчетата на книгите с тиха радост в душата. Ели лежеше неподвижно, чакаше. След малко попита:

— Това ли беше?

— Да.

— Не може ли да полежим както преди малко?