Покани ме да вляза

— Повече от голямо, това е… Прекалено дълъг разкрач.

— Какво искаш да кажеш?

— Тренирам бягане. Не бих могъл да тичам така. С такъв разкрач… И то по целия път.

Стафан изскочи между къщите, провря се през групата зяпачи, които гледаха как санитари вкарват в линейката труп на жена със синьо покривало.

— Казвай — рече Холмберг.

— Ами… следите са до… пътя за Белста и после… няма как… да се проследят нататък… заради колите… трябва да… се търсят с кучета.

Холмберг кимна, заслушан с едно ухо в разговора до тях. Съсед, свидетел на част от станалото, излагаше впечатленията си пред един от следователите.

— Първо си помислих, че са някакви фойерверки, нали. После видях ръцете… ръце, които махаха. И тя излезе оттук, през прозореца… излезе…

— Значи прозорецът е бил отворен?

— Да, отворен. И тя излезе през него… а къщата гореше. Тогава забелязах. Че къщата гори зад нея… и тя излезе… мили Боже! Тя гореше, нали, цялата. И тръгна така…

— Извинете. Вървяла е? Не е тичала?

— Ами не. Точно това беше адски… вървеше. Махаше с ръце ей така, сякаш… не знам. После се спря. Разбирате ли? Спря се. Гореше цялата. Спря се ей така. И се огледа. Все едно… най-спокойно. И пак тръгна. И тогава като че ли… Никаква паника, нищо, тя… по дяволите… тя дори не крещеше. Нито гък. Само… свлече се ей така. Падна на колене. И… буф. В снега.

И тогава сякаш… не знам… цялата работа беше адски странна. И аз просто… хвърлих се вътре и взех одеяло, две одеяла, изтичах навън и… я угасих. Дявол да го вземе, значи… както лежеше там, беше… неее, по дяволите!

Мъжът закри лице с почернелите си от сажди ръце, тресеше се от плач. Криминалистът сложи ръка на рамото му.

— Може утре да продължим с показанията. Но не сте видели някой друг да напуска къщата?

Мъжът поклати глава и следователят си записа нещо в бележника.

— Добре. Ще ви потърся утре. Искате ли да помоля санитарите да ви дадат някакво успокоително, преди да потеглят, за да можете да заспите?

Мъжът бършеше сълзите от очите си. Ръцете му оставяха черни ивици от сажди по бузите.

— Не. Имам вкъщи… за всеки случай.

Гунар Холмберг извърна глава към горящата къща. Усилията на пожарникарите бяха дали резултат и вече почти не се виждаха пламъци. Само тъмен пушек се издигаше към нощното небе.

* * *

Докато Виргиния отваряше обятията си за Лаке, докато съдебните следователи вземаха отпечатъци от следите в снега, Оскар стоеше на прозореца си и гледаше навън. Снегът беше засипал храстите под прозореца и бялата пряспа беше толкова голяма, че сякаш можеше да се използва за зимна пързалка.

Тази вечер Ели не се появи.

Оскар стоя, разхожда се, мота се, люля се, мръзна долу на детската площадка от седем и половина до девет. Никаква Ели. В девет видя майка си на прозореца и се прибра, изпълнен с лоши предчувствия. „Далас“ и кифлички с какао, въпросите на майка му — за малко да й разкаже, но се въздържа.

Сега часът беше малко след дванайсет и той унило стоеше на прозореца. Открехна го, вдиша студения нощен въздух. Наистина ли бе дръзнал да се опълчи само заради нея? Или и заради себе си?

Да.

Но най-вече заради нея.

За съжаление. Така си беше. Ако го нападнат в понеделник, вече няма да има нито силата, нито желанието да се опре. Знаеше го. Отпадаше и ходенето на тренировката в четвъртък. Нямаше защо.

Остави прозореца притворен с крехката надежда, че тя ще се върне тази нощ. Ще го повика. Щом може да излиза посред нощ, може и да се върне по-късно.

Оскар се съблече и отиде да си легне. Почука по стената. Никакъв отговор. Зави се презглава и коленичи на леглото. Сключи ръце, притисна чело към тях и зашепна:

— Мили Боже. Нека да се върне. Вземи ми всичко, което поискаш. Комикси, книги, всичко, което имам. Каквото поискаш. Само направи така, че да се върне. При мен. Моля те, моля те, Боже!

Остана така под завивката, докато му стана толкова топло, че се изпоти. Подаде глава навън, отпусна я на възглавницата. Сви се, затвори очи. Представи си Ели, Йони и Мике, Томас. Майка си. Татко си. Дълго време лежа и си представя разни образи, после те заживяха свой собствен живот, а той се унесе в сън.

С Ели седяха на една люлка и се люлееха все по-нависоко. Високо и още по-високо, докато тя се откачи от синджирите и полетя към небето. Държаха се здраво за нея, коленете им се притискаха едни в други и Ели пошепна:

— Оскар. Оскар…

Той отвори очи. Глобусът беше угасен и лунната светлина оцветяваше всичко в синьо. Джийн Симънс го гледаше от стената срещу леглото, плезеше се с дългия си език. Той се сви на кълбо, затвори очи. И пак чу шепота.

— Оскар…

Идваше откъм прозореца. Отвори очи и погледна натам. Видя отвън очертанията на малка глава. Отметна завивката, но преди да успее да стане, Ели пошепна:

— Чакай. Лежи си. Може ли да вляза?

Оскар прошепна:

— Дааа…

— Кажи ми да вляза.

— Влез.

— Затвори очи.

Оскар стисна клепачи. Прозорецът се отвори и в стаята се усети студен полъх. После се затвори безшумно. Той чу дишането на Ели, пошепна:

— Може ли да гледам?

— Чакай.