Покани ме да вляза

Ели не помръдна. Картината на екрана се смени с панорамна гледка от Южна Грузия с музикален съпровод. В кухнята мяукането на котката се бе превърнало в… умолително. Миризмата в стаята беше някаква химическа. Жената лъхаше на болница.

— Ще идва ли някой? Тук?

Жената отново се сепна като събудена от сън, обърна се към Ели. Този път обаче изглеждаше раздразнена: остра бръчка между веждите.

— Не. Никой няма да идва. Яж, ако искаш. — Жената посочи сирената едно по едно със скован пръст: — Камамбер, горгонзола, рокфор. Яж! Яж!

Погледна Ели окуражително и тя си взе бисквитка, пъхна я в устата си и задъвка бавно. Жената кимна и пак извърна поглед към екрана. Ели изплю лепкавата пихтия в ръката си и я пусна на пода отстрани на дивана.

— Кога ще си ходиш? — попита жената.

— Скоро.

— Остани колкото искаш. Не ми пречиш.

Ели се доближи до нея, сякаш да вижда телевизора по-добре, ръцете им се допряха. Нещо се случи с жената. Потрепна и се отпусна, омекна като продупчена опаковка кафе. Когато отново се взря в Ели, погледът й беше нежен и замечтан.

— Коя си ти?

Очите на Ели бяха на около педя от нейните. Миризма на болница лъхаше от устата на жената.

— Не знам.

Тя кимна, посегна към дистанционното на масичката и спря звука на телевизора.

През пролетта Южна Грузия разцъфва със строга красота…

Сега умолителното мяукане на котката се чуваше ясно, но на жената, изглежда, не й правеше впечатление. Посочи скута на Ели.

— Може ли?…

— Разбира се.

Ели се отмести малко от нея, а жената сви крака и положи глава в скута й. Ели започна да я гали бавно. Останаха така известно време. Китове с лъскави гърбове пореха морето, пръскаха фонтани вода, изчезваха.

— Разкажи ми нещо — помоли жената.

— Какво?

— Нещо хубаво.

Ели приглади кичур коса зад ухото й. Сега тя дишаше спокойно, а тялото й беше съвсем отпуснато. Ели заговори тихо.

— Имало едно време… един беден селянин и жена му. И те имали три деца. Момче и момиче, достатъчно големи, за да работят наравно с възрастните. И още едно момче, на единайсет години. Всички казвали, че това е най-красивото дете, което са виждали.

Бащата бил принуден много да се труди за господаря си земевладелеца. Така че най-често майката и по-големите деца шетали вкъщи и в градината. Малкото момче не го бивало много-много.

Един ден земевладелецът обявил състезание, в което трябвало да участват всички семейства от земите му. Всички с момчета между осем и дванайсет години. Не обещал никакви награди, никакви премии. Но все пак го нарекъл състезание.

В уречения ден майката завела най-малкото си дете в двореца на земевладелеца. Не били само те. В двора вече се били събрали седем други деца заедно с единия или двамата си родители. Дошли и още три. Бедни семейства, но децата били облечени в най-хубавите си дрехи.

Цял ден чакали в двора. Щом се смрачило, от замъка излязъл човек, който им казал, че вече може да влязат.

Ели слушаше дишането на жената, дълбоко и бавно. Тя спеше. Дъхът й топлеше коляното й. Точно под ухото й се забелязваше пулсираща жилка на отпуснатата сбръчкана кожа.

Котката беше млъкнала.

По телевизията вече вървяха финалните надписи на научнопопулярното предаване. Ели сложи показалеца си върху сънната артерия на жената, усети под върха на пръста си тупкащо птиче сърчице.

Притисна се към облегалката на дивана и бавно нагласи по-удобно главата на жената. Острата миризма на рокфора надвиваше всички останали миризми. Ели издърпа едно одеяло от дивана, протегна ръка и покри сирената.

Жената дишаше с леко сумтене. Ели се наведе, допря нос до сънната й артерия. Сапун, пот, мирис на стара кожа… смрад на болница… и още нещо — самата нейна миризма, на жената. И между всички тези миризми усети кръвта.

Жената изстена, когато носът на Ели докосна шията й, завъртя глава, но момичето притисна здраво ръцете и гръдния й кош с една ръка, а с другата приклещи главата й. Зина, залепи уста на шията на жената, езикът й се притисна към сънната артерия и тя захапа. Стисна зъби.

Жената подскочи като от токов удар. Тя изпъна гръб и блъсна крака в подлакътника с такава сила, че се измести и върху коленете на Ели се падна кръстът й.

Кръвта шурна на тласъци от отворената артерия и плисна по кафявата кожа на дивана. Жената крещеше и размахваше ръце, издърпа одеялото от масата. Мирис на синьо сирене изпълни ноздрите на Ели, когато се нахвърли върху жената с цялото си тяло, притисна уста към шията й и започна да пие на големи глътки. Писъците на жената пронизваха слуха й и Ели й пусна ръката, за да й затисне устата.

Така сподави писъците й, но жената затършува по масата, докопа дистанционното и удари Ели по главата. Звук от строшена пластмаса, примесен с включения отново говор на телевизора.

Началната мелодия на „Далас“ се разнесе из стаята и Ели дръпна глава от шията на жената.

Кръвта имаше вкус на лекарства. Морфин.

Жената я погледна с широко отворени очи. А Ели усети още един мирис. Мирис на гнило, който се примесваше към миризмата на синьото сирене.

Рак. Жената имаше рак.