Покани ме да вляза

Сети се какво е на път за вкъщи с вестника. Не беше нащрек. Просто си вървеше. Беше изминал целия път до будката, без да се озърта за възможни нападатели.

Затича се. Пробяга целия път до дома с вестника в ръка, а снежинките ближеха лицето му. Заключи външната врата на жилището им. Отиде до леглото си, легна по корем, почука по стената. Никакъв отговор. Искаше му се да поговори с Ели, да й разкаже.

Разгърна вестника. Спортната зала във Велингбю. Полицейски коли. Линейка. Опит за убийство. Мъжът бил с наранявания, заради които идентификацията е невъзможна. Снимка на болницата в Дандерюд, където бил закаран. Резюме на предишното убийство. Никакви коментари.

Нататък — подводницата, подводницата, подводницата. Засилена бойна готовност.

На вратата се звънна.

Оскар скочи от леглото, втурна се в коридора.

Ели, Ели, Ели.

Сложи ръка на бравата и се спря. Ами ако е Йони с онези? Не, те никога не биха дошли ей тъй на в дома му. Отвори вратата. Отвън стоеше Юхан.

— Привет.

— А… привет.

— Хайде да излезем някъде.

— Добре… къде?

— Не знам. Някъде.

— Окей.

Оскар си сложи якето и обувките, а Юхан го изчака на стълбището.

— Йони беше бесен. Там, по физическо.

— Той ми е взел панталона, нали?

— Да. Но знам къде е.

— Къде е?

— Отзад. При басейна. Ще ти покажа.

Оскар си помисли, че в такъв случай Юхан би могъл да му донесе панталона, но не каза нищо. Разбира се, неговата добронамереност не стигаше чак дотам. Оскар кимна:

— Добре.

Отидоха до закрития басейн и прибраха панталона, хвърлен в храсталака. После се разходиха наоколо. Правиха снежни топки и се целеха в дърветата. В един контейнер намериха кабел, който ставаше за прашки, ако се нареже на парчета. Говориха за убиеца, за подводницата и за Йони, Мике и Томас, които Юхан смяташе за тъпаци.

— Тотални смотаняци.

— Нали на теб не ти правят нищо.

— Не. И все пак.

Отидоха до будката за хотдог при метростанцията и си купиха по два „скитника“. Една крона парчето: запечено хлебче само с горчица, кетчуп, дресинг за хамбургери и суров лук. Започна да се смрачава. Юхан се заприказва с момичето на будката, а Оскар гледаше влаковете на метрото, които пристигаха и заминаваха, мислеше си за електрическата контактна мрежа.

Спуснаха се към училището, подлютени от лука. Там пътищата им се разделяха. Оскар попита:

— Мислиш ли, че човек може да се самоубие, ако скочи върху релсите?

— Не знам. Сигурно. Брат ми познава някакъв, дето решил да се изпикае върху контактната релса.

— И какво?

— Умрял. Токът го ударил през струята.

— Какво? Искал е да се самоубие?

— Ами. Бил пиян. По дяволите! Само си представи…

Юхан го изимитира как си вади пишката, започва да пикае и се разтриса целият. Оскар се разсмя.

Разделиха се при училището, махнаха си. Оскар тръгна към вкъщи, завързал намерения панталон на кръста си, свиреше си мелодията от „Далас“. Снегът беше спрял, но покриваше всичко с бяло одеяло. Големите матирани прозорци на закрития басейн светеха. Там щеше да отиде в четвъртък вечер. Започваше да тренира. Щеше да стане по-силен.

* * *

Петък вечер в китайския. Кръглият часовник в стоманен корпус на едната по-дълга стена, някак неуместен сред хартиените фенери и златните дракони, показва девет без пет. Старчетата дремят над бирите си, вглъбени в пейзажите на подложките за сервиране. Навън снегът продължава да вали.

Виргиния разбърква леко своя „Сан Франциско“ и облизва бъркалката с фигурката на Джони Уокър в горния край.

Кой е тоя Джони Уокър? Къде отива?

Почуква с бъркалката по чашата и Морган вдига очи.

— Реч ли ще държиш?

— Все някой трябва да го направи.

Бяха й разказали. Всичко, което Йоста беше споделил за Йоке, моста, детето. След това потънаха в мълчание. Виргиния подрънкваше с леда в чашата си, загледана как приглушената светлина от тавана се отразява в полуразтопените кубчета.

— Само едно не разбирам. Ако е станало така, както казва Йоста. Къде е той? Йоке, искам да кажа.

Карлсон грейна, сякаш само това чакаше.

— Ето това исках да питам. Къде е трупът? Ако ще…

Морган го заплаши с пръст.

— Няма да наричаш Йоке „трупа“.

— Ами как тогава? Починалия?

— Няма да го наричаш по никакъв начин, докато не разберем какво е станало.

— Нали точно това се опитвам да кажа. Докато не разполагаме с т… докато не го… намерят, ние не можем…

— Кои да го намерят?

— Ти как мислиш? Хеликоптерното поделение от Беря? Полицията, естествено.

Лари потърка око и то леко изклопа.

— Това е проблем. Докато не го намерят, никой не го е грижа, а като не ги е грижа, няма да предприемат издирване.

Виргиния поклати глава.

— Наистина трябва да отидете в полицията и да им разкажете всичко.

— Така ли, и какво според теб трябва да им кажем? — изкиска се Морган. — Ей, зарежете цялата простотия с убиеца на деца, подводницата и всичко останало, защото сме компания весели алкохолици и един от другарите ни по чашка изчезна. А друг пияница тук ни разказа, че една вечер, като бил яко поркан, видял… така ли?

— Но нали Йоста е видял, нали тъкмо той…