Покани ме да вляза

Единственият човек, с когото се чувстваше добре, особено сега. Откакто Йоке… изчезна. Йоке беше приятел. Само него от обкръжението си можеше да нарече приятел. Отвратително е, че тялото му го няма. Неестествено. Трябваше да го погребат. Трябваше да има покойник, да го види: да, ето, лежиш тук, приятелю мой. И си мъртъв.

Очите му се наляха със сълзи.

Хората имат дяволски много приятели, толкова им е лесно да се изхвърлят с тази дума. Той имаше един, един-единствен, и точно него му бе отнел някакъв бездушен хулиган. Защо, по дяволите, този хлапак бе убил Йоке?

Дълбоко в себе си знаеше, че Йоста не лъже, не си измисля, а и Йоке наистина беше изчезнал, но всичко изглеждаше толкова безсмислено. Единствената правдоподобна причина можеше да е нещо, свързано с наркотици. Йоке трябва да се е забъркал в някаква каша с дрога и да е преметнал някого, дето не е бивало. Но защо не беше споделил нищо?

Преди да напусне апартамента, изпразни пепелника, прибра бутилката от вино при другите празни в кухненския шкаф. Наложи се да я обърне с гърлото надолу, за да й намери място.

Да, по дяволите! Два парцела. Леха с картофи. Пръст по коленете и песента на чучулига през пролетта. И така нататък. Някой ден.

Навлече си палтото и излезе. Като минаваше покрай ИКА, изпрати въздушна целувка на Виргиния, която седеше на касата. Тя се усмихна и му се изплези.

На път за вкъщи към улица Ибсен срещна някакво момче, помъкнало две големи хартиени торби. То живееше тук, но Лаке не знаеше как се казва. Кимна му.

— Май тежат.

— Няма страшно.

Лаке проследи момчето с поглед. То се влачеше към високите блокове с торбите. Но пък изглеждаше щастливо. Ето така трябва. Да приемеш бремето си и да го носиш с радост.

Ето така трябва.

На влизане в двора очакваше да се натъкне на онзи, дето почерпи уиски в китайския. Човекът излизаше горе-долу по това време. Понякога обикаляше в кръг по двора. Но не го беше виждал от няколко дни. Лаке погледна крадешком към затъмнените прозорци на жилището, където според него живееше непознатият.

Сигурно си седи вътре и порка. Може да се качи и да звънне.

Някой друг ден.

* * *

Беше се здрачило, когато Томи и майка му отидоха на гробището. Гробът на баща му беше точно до насипа при езерото Рокста, затова минаха по пътеката през гората. Майка му вървя мълчаливо чак до алеята, наречена Ханаан, и Томи го отдаваше на скръбта й, но щом свиха по тясната пътека покрай езерото, тя се изкашля и каза:

— Ами, Томи…

— Да.

— Според Стафан нещо е изчезнало от дома му. След като бяхме там.

— Ъ?

— Ти нищо ли не знаеш по въпроса?

Томи загреба сняг, направи топка и я хвърли по едно дърво. Улучи.

— Да. Точно под балкона му е.

— Определено е доста важно за него, защото…

— Нали ти казах, там е, в храсталака под балкона му.

— Как се е намерило там?

Пред тях се простираше заснеженият насип преди гробището. Слаба червеникава светлина озаряваше короните на боровете изотдолу. Чуваше се дрънченето на надгробния фенер, който майка му носеше в ръка. Томи попита:

— Имаш ли огънче?

— Огънче? Аха, да. Имам запалка. Как попадна…

— Изтървах го.

Когато стигнаха до портата на гробището, Томи спря, погледна картата: различни парцели, обозначени с букви. Баща му беше в парцел D.

Всъщност всичко това беше тотално откачено. Че изобщо го правят. Изгарят хората, запазват пепелта, заравят я в земята, а после наричат мястото „гроб 104, парцел D“.

Скоро щяха да станат три години. Томи имаше смътни спомени от погребението, ако това се наричаше погребение. Ковчегът и маса хора, които ту плачеха, ту пееха.

Спомняше си, че обувките му бяха твърде големи, обувките на баща му, хлопаха му на краката на път за вкъщи. Страхуваше се от ковчега, седя и се взира в него по време на цялото погребение, сигурен, че татко му ще се надигне и пак ще бъде жив, но… променен.

После две седмици след погребението го мъчеше постоянен страх от зомбита. Особено след стъмване: в сенките му се привиждаше онова изпито създание на болничното легло, което вече не приличаше на баща му. То вървеше към него с протегнати ръце, като по разните филми.

Спря да се страхува след заравянето на урната. Присъстваха само той и майка му, един пазач и един свещеник. Пазачът носеше урната пред себе си с достойна походка, а свещеникът утешаваше майка му. Всичко беше потресаващо смехотворно. Малката дървена съдинка с капак, носена от старчок със син гащеризон; какво общо имаше това с татко му. Всичко приличаше на ужасен блъф.

Страхът му обаче изчезна и с времето отношението на Томи към гроба се промени. Вече се случваше да идва тук сам, присядаше за малко до надгробната плоча и прокарваше пръсти по издълбаните букви на името му. Ето затова идваше. Не го беше грижа за урната в земята, а за името.