Покани ме да вляза

Снощи Ели отново дойде през прозореца. Дълго лежаха будни, разказваха си истории, щом единият приключеше, другият подхващаше. След това спаха прегърнати, а на сутринта я нямаше.

В джоба на панталона си заедно с другото, вече разпарцаливено от четене листче, сега имаше ново. Беше го намерил на бюрото си тази сутрин, когато се стягаше за училище.

ТРЯБВА ДА ВЪРВЯ. СМЪРТ ЧАКА МЕ, АКО ОСТАНА ТУК. ТВОЯ — ЕЛИ

Знаеше, че цитатът е от „Ромео и Жулиета“. Ели му бе казала, че написаното на първото листче беше оттам, и Оскар взе книгата от училищната библиотека. Много му хареса, макар да имаше думи, чийто смисъл не разбираше. Да носиш този бледосинкав цвят на девствениците. Ели разбираше ли ги всичките тези думи?

Йони, Мике и момичетата вървяха на двайсетина метра зад Оскар и учителката. Подминаха Китайския парк, където няколко деца от детската градина се пързаляха с шейни и цепеха въздуха с писъците си. Оскар ритна буца сняг и започна тихо:

— Мари-Луис?

— Да?

— Човек как разбира, че е влюбен?

— Ох! Ами…

Учителката бръкна в джобовете на палтото си, хвърли бегъл поглед към небето. Да не беше се замислила за онзи, дето на няколко пъти идва да я чака след училище. Оскар не го хареса. Видя му се някак гаден.

— Сигурно е различно, но… бих казала, когато знаеш… или поне си доста убеден, че искаш да си с този човек завинаги.

— И не можеш без него?

— Да. Точно така. Двама, които не могат един без друг… май това е любовта.

— Като Ромео и Жулиета.

— Да, и колкото е по-трудно… гледал си филма?

— Четох книгата.

Учителката го погледна и му се усмихна с усмивката, която Оскар винаги бе обичал, но точно в този момент тя го смути. Побърза да попита:

— Ами ако са две момчета?

— Тогава са приятели. И това е вид обич. Или мислиш за… да, момчетата също могат да се обичат по този начин.

— И как става?

Учителката сниши глас.

— Ами няма нищо лошо в това, но… ако държиш, може да поговорим друг път.

Изминаха няколко метра в мълчание, стигнаха до склона към залива Кварнвикен. Призрачния склон. Учителката вдиша дълбоко студения въздух с мирис на борова гора. После каза:

— Това е съюз. Независимо дали са момчета или момичета, двама души влизат в един вид съюз и… стават като едно цяло, така да се каже. Така го усещат.

Оскар кимна. Чу гласовете на момичетата да се приближават. След миг щяха да му отнемат класната, както ставаше обикновено. Доближи се до нея:

— Може ли човек да бъде… едновременно момче и момиче? Или нито едното, нито другото?

— Не. Не и хората. Някои животни, които…

Мишел дотича при тях, извика с писклив глас:

— Мари-Луис! Йони ми пъхна сняг във врата!

Бяха преполовили склона. След малко всички момичета бяха при тях и се оплакваха от Йони и Мике.

Оскар забави крачка, изостана малко. Обърна се. Йони и Мике бяха на върха на хълма. Махнаха му. Той не отвърна. Но намери клон отстрани до пътеката и започна да го кастри, докато вървеше.

Подмина Къщата на призраците, дала името и на склона. Гигантски склад със стени от гофрирана ламарина. Изглеждаше направо абсурдно сред дръвчетата. На стената откъм склона някой беше изписал големи букви със спрей:

КЪДЕ ТИ Е МОТОПЕДЪТ?

Момичетата и класната играеха на гоненица, тичаха по пътеката покрай водата. Той нямаше намерение да ги настига. Да, Йони и Мике бяха зад него. Стисна пръчката си още по-здраво, продължи да върви.

Времето беше приятно. Ледът беше стегнал преди няколко дни и стана толкова здрав, че групата с кънки отиде да се пързаля с господин Авила. Когато Йони и Мике заявиха, че искат да се включат в групата за разходка, Оскар се замисли дали да не изтича до вкъщи да си вземе кънките, за да смени групата. Само че не му бяха купували нови кънки от две години, едва ли щяха да му станат.

Освен това се страхуваше от леда.

Веднъж, когато беше малък, гостуваше на баща си в Сьодешвик и татко му отиде да нагледа мрежите за риба. Откъм пристана Оскар го видя как пропадна в леда и за един ужасяващ миг главата му изчезна. Оскар беше сам на кея и закрещя неистово за помощ. За щастие баща му носеше в джоба си клинове за лед, които използва, за да се измъкне, но оттогава Оскар не смееше да се подвизава по леда.

Някой го хвана за раменете.

Той побърза да извърне глава и видя, че госпожата и момичетата бяха изчезнали зад един завой. Йони подхвърли:

— Сега Прасчо ще се изкъпе.

Оскар стисна пръчката по-здраво, с двете ръце. Единственият му шанс. Те го помъкнаха надолу към леда.

— Прасчо смърди на лайна и трябва да се изкъпе.

— Пуснете ме!

— Ей сега. Спокойно. Ей сега ще те пуснем.

Стигнаха до леда. Нямаше нищо, за което да се хване. Влачеха го заднишком по езерото към дупката за гмуркане след сауна. Петите му оставяха двойна диря в снега. Между тях минаваше тоягата и тя оставяше по-плитка бразда.

В далечината видя малки фигурки да се движат по леда. Изкрещя. Извика за помощ.

— Пищи си. Може да успеят да те извадят от водата.