Покани ме да вляза

Непознатият на болничното легло, урната — това не беше баща му, но името беше на татко му, затова понякога сядаше и чертаеше с показалец по издяланите букви МАРТИН САМЮЕЛСОН.

— Ах, колко красиво! — възкликна майка му.

Томи се огледа.

Навсякъде бяха запалени малки свещички: град, погледнат от самолет. Между гробовете мърдаха тук-там тъмни фигури. Майка му се насочи към гроба на баща му, а фенерът се клатушкаше в ръката й. Томи се загледа в слабия й гръб и изведнъж го обзе жал. Не към себе си, не към майка му, не — към всичко. Към всички хора, които обикаляха сред трепкащите свещички в снега. Самите те бяха просто сенки сред плочите, взираха се в тях, докосваха ги. Толкова беше… тъпо.

Мъртвият си е мъртъв. Няма го.

Но Томи все пак отиде при майка си, клекна до гроба на баща си, докато тя палеше фенера. Не искаше да докосва буквите, когато тя беше с него.

Останаха така за малко, наблюдаваха как от слабия пламък шарките на мрамора пълзят, движат се. Томи не изпитваше нищо освен известно неудобство. Как можа да се включи в тази преструвка? След миг се надигна, за да си тръгне.

Майка му го последва. Май даже избърза. Нека се скъсва от мъка колкото си иска, да остане тук цяла нощ. Но тя го настигна, хвана го под ръка. Той не възрази. Вървяха рамо до рамо и гледаха езерото, което вече хващаше лед. Ако студът се задържеше, след няколко дни щеше да става за кънки.

През цялото време в главата му се въртеше като натрапчив китарен акорд:

Мъртвият си е мъртъв. Мъртвият си е мъртъв. Мъртвият си е мъртъв.

Майка му потръпна, притисна се до него.

— Ужасно е.

— Мислиш ли?

— Да, Стафан ми разказа нещо толкова страховито.

Стафан. Поне сега не можеше ли да се въздържи…

— Хм.

— Знаеш ли за онази къща в Енгбю, дето изгоряла? Жената, която…

— Да.

— Стафан разказа, че са й направили аутопсия. Това ми се струва толкова ужасно. Че го правят.

— Да, да. Разбира се.

Патица вървеше по крехката ледена кора към отвора в леда при отходната яма в края на езерото. Малките рибки, които можеше да се ловят тук през лятото, миришеха на канализация.

— Каква е онази отходна яма? — попита Томи. — От крематориума ли е?

— Не знам. Не искаш ли да чуеш? Неприятно ли ти е?

— Не, не.

И тя заразказва, докато се прибираха към вкъщи през гората. След малко Томи се заинтересува, започна да задава въпроси, на които майка му не можеше да отговори; знаеше само това, което бе споделил Стафан. Да, Томи разпитваше така подробно, прояви такъв интерес, че Ивон съжали, задето изобщо му бе споменала.

По-късно вечерта Томи седеше на една касетка в скривалището и въртеше в ръцете си малката скулптура на стрелец с пистолет. Сложи я върху трите кашона с касетофони като някакъв трофей. Черешката.

Свита от… полицай!

Заключи прилежно скривалището с веригата и катинара, прибра ключа на тайното място и седна да поразмишлява за разказаното от майка му. След малко дочу предпазливи стъпки, които се приближаваха към мазето. И глас, който пошепна:

— Томи?…

Той стана от фотьойла, отиде до вратата и бързо отвори. Видя Оскар с банкнота в ръка, изглеждаше нервен.

— Ето. Парите ти.

Томи взе петдесетачката и я прибра в джоба си, усмихна му се.

— Май ставаш редовен посетител, а? Влизай.

— Не, трябва да…

— Влизай, ти казвам! Искам да те питам нещо.

Оскар седна на дивана, вкопчил китки. Томи се пльосна на фотьойла и го погледна.

— Оскар… Ти си умно момче.

Оскар срамежливо сви рамене.

— Нали знаеш за къщата, дето се запалила в Енгбю? Жената, дето излязла навън и изгоряла.

— Да, четох.

— Така си и мислех. Писали ли са нещо за някаква аутопсия?

— Доколкото знам, не.

— Ъхъ. Но са й направили. Аутопсия. И знаеш ли какво? Не открили никакъв дим в дробовете й. Сещаш ли се какво означава това?

Оскар се замисли.

— Че не е дишала.

— Да. А кога човек спира да диша? Когато е мъртъв? Нали?

— Да. — Оскар се разпали: — Чел съм. Точно така. Затова им правят аутопсия при пожари. Да проверят да не би… някой да е причинил палежа, за да прикрие убийство. Да изгори жертвата. Четох в… да, в „Журнал за дома“ за някакъв в Англия, дето убил жена си, и го знаел, така че… преди да подпали къщата, напъхал в гърлото й маркуч и…

— Окей, окей. Знаеш. Добре. Но тук е нямало никакъв пушек в дробовете й и въпреки това жената излязла навън и потичала, преди да умре. Как може да е станало?

— Сигурно е задържала дъха си. Не, няма начин. И това съм го чел някъде. Затова хората винаги…

— Окей, окей. Тогава ми обясни какво е станало.

Оскар се хвана за главата да помисли. После каза:

— Или полицията има някаква грешка, или тази е хукнала да тича, въпреки че е била мъртва.

Томи кимна.

— Точно така. И знаеш ли какво? Не ми се вярва ченгетата да допускат такива грешки. Ти вярваш ли?

— Не, но…

— Мъртвият си е мъртъв.

— Да.

Томи издърпа един конец от фотьойла, направи го на топче и го изстреля с пръсти.

— Да. Поне така е редно.

Трета част Снегът се топи по кожата