Покани ме да вляза

При туй ми взе ръката, моя дух

с засмян вид ободри и с нови сили
в подземний с него влязох край…

Данте Алигиери, „Ад“ Песен трета

— Аз не съм чаршаф. Аз съм

ИСТИНСКИ призрак. Ууу… ууу…
Страхувай се!
— Но мен не ме е страх.

Nationalteatem, „Сарми и долни гащи“

Четвъртък 5 ноември

Краката на Морган замръзваха. Студовете, започнали приблизително с появата на подводницата, ставаха все по-люти през изминалата седмица. Той обожаваше старите си каубойски ботуши, но нямаше как да ги носи с дебели чорапи. Освен това едната подметка беше пробита. Разбира се, винаги можеше да си купи китайски за стотачка, но по-добре да мръзне, отколкото такъв боклук.

Беше девет и половина сутринта и той се прибираше към вкъщи от метрото. Беше ходил до склада в Улвсунда да види дали не търсят работна ръка, та да изкара няколко стотачки, но бизнесът не вървял. И тази година никакви зимни ботуши. Пи кафе с момчетата в офиса им, претъпкан с кутии резервни части и календари с мацки, после взе метрото обратно.

Лари се появи откъм високите блокове и както обикновено имаше вид на човек, над когото е надвиснала смъртна присъда.

— Здравей, старче! — извика Морган.

Лари кимна отсечено, сякаш от сутринта си е знаел, че ще види Морган тук, и се приближи.

— Здрасти. Как е?

— Краката ми са замръзнали, колата е в автоморгата, работа няма и се прибирам да ям разтворима супа. При теб?

Лари продължи в посока към улица Бьорнсон по парковата алея.

— Ами мисля да отида до болницата да навестя Херберт. Ще дойдеш ли?

— Пооправил ли се е?

— Хм, не, май си е както преди.

— Не, без мен. Потискат ме тия работи. Последния път си мислеше, че съм майка му, искаше да му разкажа приказка.

— И ти?

— Естествено. „Златокоска и трите мечета“. Ама днес не. Не съм в настроение.

Продължиха напред по алеята. Когато Морган видя дебелите ръкавици на Лари, осъзна, че ръцете му замръзват, и с известно затруднение ги напъха в тесните джобове на дънките си. Видя се мостът, където Йоке бе изчезнал.

Може би за да предотврати разговор на тази тема, Лари каза:

— Чете ли сутрешния вестник? Сега пък Фелдин8 твърди, че руснаците имали ядрено оръжие на подводницата.

— А какво си е мислел, че имат? Прашки ли?

— Не, но… цяла седмица вече е там. Представи си да беше гръмнала.

— Не се тревожи. Знаят си работата руснаците.

— Ще извиняваш, но не съм комунист…

— Че аз да не би да съм?

— Да, да. А за кои гласува последния път? Народната партия?

— Във всеки случай не съм се клел във вярност на Москва.

И преди бяха водили този разговор. Сега го повтаряха, за да не се налага да гледат, за да не мислят за онова, докато наближаваха свода на моста. Обаче млъкнаха, когато влязоха под него, и спряха. Всеки беше сметнал, че другият бе спрял първи. Взираха се в купчините листа, които се бяха превърнали в преспи, от вида им и двамата изпитаха неприятно чувство. Лари поклати глава.

— Какво ще правим, да му се не види?

Морган мушна ръце по-дълбоко в джобовете си, затропа с крака да ги постопли.

— Единствен Йоста може да предприеме нещо.

Вдигнаха очи към жилището му. Нямаше пердета, мръсни стъкла.

Лари подаде на Морган кутия цигари. Той си взе, Лари също, запалиха. Пушиха мълчаливо, загледани в преспите. След малко младежки гласове ги изтръгнаха от размислите им.

Откъм училището се зададоха деца, които носеха кънки и каски, водеше ги мъж с военен вид. Децата почти маршируваха в колона на около метър разстояние едно от друго. Подминаха Морган и Лари под моста. Морган кимна на едно момче, което познаваше.

— На война ли отивате?

Детето поклати глава, понечи да каже нещо, но продължи напред, за да не изостане. Маршируваха към болницата, сигурно имаха спортен полуден или нещо подобно. Морган стъпка фаса си, сви ръце във фуния и извика:

— Въздушно нападение! Укрий се!

Лари се изсмя, угаси цигарата.

— Леле, още ли има такива? Сигурно изисква и якетата им в коридора да са строени мирно. Та няма ли да дойдеш?

— Не. Днес не ми се ходи. Ама ако побързаш, може да се присъединиш към колоната.

— До скоро.

— До скоро.

Разделиха се под моста. Лари тръгна бавно подир децата, а Морган се качи по стъпалата. Вече целият трепереше от студ. Все пак супата на прах не беше чак толкова лоша, ако я направиш с мляко.

* * *

Оскар вървеше до класната. Имаше нужда да поговори с някого и не можеше да се сети за друг. Все пак би си сменил групата, ако имаше избор. Йони и Мике никога не избираха разходката, когато имаха спортен полуден, но днес се присъединиха. Сутринта си шушукаха нещо, поглеждаха към него.

Така че Оскар вървеше с класната. Дори не знаеше дали търси закрила, или изпитва необходимост да поговори с възрастен.

С Ели ходеха вече пети ден. Срещаха се всяка вечер, навън. На майка си казваше, че е с Юхан.