Покани ме да вляза

Обърка ли се нещо, щеше да прибегне към последната възможност. Но нищо нямаше да се обърка. Представи си подробно всичко, докато вървеше към входа с все по-бързи крачки. Беше като опиянен. Подплатата на предпазната маска се навлажни от дъха му, той дишаше тежко.

Ще го разкаже на любимата тази нощ, има да й разказва, докато гали стегнатото дупе с разтреперана ръка и се надява да запази всеки от тези мигове в паметта си за вечни времена.

Влезе в преддверието, усети добре познатата миризма на хлор. Колко часове бе прекарал в басейните. С компании или сам. Млади тела, лъскави от пот или вода, толкова наблизо и толкова недостъпни. Просто образи, които да запази и да си представя, когато е в леглото си с тоалетна хартия в свободната ръка. Миризмата на хлор му даде усещане за сигурност, почувства се като у дома си. Отиде до касата.

— Един билет, ако обичате.

Касиерката вдигна поглед от вестника. Очите й леко се ококориха. Той посегна към лицето си, към шапката.

— Студ.

Тя кимна колебливо. Дали да махне маската? Не. Знаеше как да постъпи, за да не събуди подозрението й.

— Шкафче?

— Кабинка, ако обичате.

Тя му подаде ключ и той плати. Като се обърна с гръб към касата, свали шапката. Сега беше видяла как я маха, но не и лицето му. Брилянтен ход. Забърза към съблекалните с наведена глава, да не би да срещне някого.

* * *

— Добре дошли. Заповядайте в скромния ми дом.

Томи подмина Стафан и влезе в коридора; зад себе си чу мляскане — с майка му се целуваха. Стафан попита тихо:

— Ти ка…

— Не. Мислех да…

— Ами тогава…

Пак мляскане. Томи се огледа. Никога досега не бе влизал у ченге и неволно изпитваше любопитство. Да види как е.

Само че още в коридора разбра, че Стафан едва ли е типичен представител на своето племе. Беше си представял нещо… като в криминалетата. Спартанско и студено. Място, където се прибира да спи, когато не преследва бандити.

Такива като мен.

Не. Апартаментът на Стафан беше… кокетен. Коридорът изглеждаше така, сякаш беше обзаведен с поръчки от диплянките, които човек намира в пощенската си кутия.

Тук пейзаж със залез върху коприна, там алпийска къщурка с някаква старица на вратата, бодната на клечка. На масичката с телефона — дантелена покривчица, до телефона фигурка — дете с куче. В основата й имаше надпис: НЕ МОЖЕШ ЛИ ДА ГОВОРИШ?

Стафан вдигна фигурката.

— Хитро, а? Променя си цвета според времето.

Томи кимна. Стафан или ги беше поканил в апартамента на старата си майка, преотстъпен му специално за това посещение, или е абсолютно нередовен. Полицаят постави фигурката внимателно на мястото й.

— Виж, колекционирам такива. Предмети, които показват какво ще е времето. Това например. — Побутна старицата, която надничаше от алпийската къщурка, тя се залюля навътре и на мястото й се появи миниатюрен старец. — Когато старицата е навън, времето ще се разваля, а излезе ли старчето…

— Ще става още по-лошо.

Стафан се засмя, малко неестествено според Томи.

— Понякога не са съвсем точни.

Томи хвърли поглед на майка си и почти се уплаши от вида й. Тя стоеше с палтото, здраво вкопчила ръце една в друга, а усмивката й можеше да стресне кон. Беше се паникьосала. Томи реши да направи усилие.

— Тоест като барометър, така ли?

— Да, точно така. Това бях започнал да казвам. Барометри.

Томи посочи някакво дървено кръстче със сребърен Исус, окачено на стената.

— И това ли е барометър?

Стафан погледна Томи, после кръстчето, после пак Томи. Изведнъж стана строг.

— Не, не е. Това е Христос.

— Онзи от Библията?

— Да. Точно така.

Томи пъхна ръце в джобовете си и отиде в хола. Ами да, ето ги барометрите. Двайсетина различни висяха на по-дългата стена зад сив кожен диван със стъклена масичка.

И те не бяха особено единодушни. Доста се разминаваха; по-скоро бяха като часовниците, дето показват колко е часът на различни места по света. Той почука по стъклото на един от тях и стрелката потрепери. Не знаеше какво означава това, но по някаква причина хората винаги почукваха по барометрите.

В един ъглов шкаф със стъклени вратички имаше много купи. Четири по-големи бяха наредени върху пианото до шкафа. На стената над него беше окачена голяма картина: Дева Мария с малкия Исус на ръце. Кърмеше го с отнесен вид, сякаш казваше: „Това ли заслужавах?“.

Стафан се покашля, когато влезе в стаята.

— Е, Томи, някакви въпроси?

Томи не беше глупав и веднага схвана какво се очаква от него.

— Какви са тези купи?

Стафан посочи към пианото.

— Тези ли?

Не, тъпак такъв. Ония в спортния клуб на стадиона.

— Да.

Стафан показа някаква сребърна фигура, висока двайсетина сантиметра, която стоеше върху каменна поставка точно в средата на пианото. Томи помисли, че и тя е някаква малка пластика, но значи беше награда. Фигурката стоеше с разкрачени крака и изпънати ръце, прицелваше се с пистолет.

— Стрелба с пистолет. Това е първо място в областното първенство, онази е за трето място в националното с четирийсет и пети калибър от стоеж… и така нататък.

Майката на Томи влезе и застана до сина си.

— Стафан е в петорката най-добри стрелци с пистолет в Швеция.