Покани ме да вляза

Щом се издигна толкова, че на връщане синджирите се разхлабваха и подскачаха, той напрегна цялото си тяло. Прелетя назад за последно и на връхната точка пусна синджирите и изстреля крака високо напред. Краката му описаха дъга във въздуха, той се приземи стабилно, приклекна ниско, за да не го тресне люлката по главата, и се изправи, след като тя отмина. Разпери ръце. Супер.

Ели го аплодира, извика:

— Браво!

Оскар хвана люлката, спря я, седна. И пак се благодари на мрака, че прикри триумфалната усмивка, която не можеше да сдържи, въпреки че разпъна раната. Ели спря да ръкопляска, но продължи да му се усмихва.

Отсега нататък всичко щеше да е различно. Естествено, че не можеш да убиеш човек, като мушкаш дърво. Много ясно.

Четвъртък 29 октомври

Хокан седеше на пода в тесния коридор, заслушан в плискането откъм банята. Беше свил колене, петите прибрани до бедрата му, брадичката му опряна на коленете. Ревността му беше като тлъста бяла змия. Извиваше се бавно, девствено чиста и детски непринудена.

Заменим. Той беше… заменим.

Предишната вечер си беше легнал на открехнат прозорец. Чу как Ели се раздели с онзи Оскар. Ведрите им гласчета, смях. Една… лекота, която той никога не би могъл да постигне. Нему бяха присъщи оловнотежката сериозност, изискванията, желанието.

Беше вярвал, че възлюблената му е същата. Поглеждаше Ели в очите и виждаше мъдростта и равнодушието на прастар човек. Отначало това го плашеше: очите на Самюъл Бекет върху лицето на Одри Хепбърн. После го изпълни сигурност.

Най-чудесният вариант. Младо красиво тяло, което изпълваше живота му с красота, без той да носи никаква отговорност. Не той определяше. А и не се налагаше да изпитва вина заради страстта си: любимата му беше по-стара от него. Не беше дете. Така си мислеше.

Но след като започна историята с Оскар, нещо се случи. Някаква… регресия. Ели се държеше все по-детски, съобразно с детския си вид; кълчеше се, говореше с детски изрази, думи. Искаше да играе. „Топло-студено“. Миналата вечер бяха играли на „топло-студено“. Ели се ядоса, че Хокан не прояви нужния ентусиазъм, после се опита да го погъделичка, за да го накара да се смее. Поне докосването го изпълваше с наслада.

Естествено, това го привличаше. Тази радост, този… живот. И същевременно го стряскаше, защото му беше толкова далечно. Беше по-похотлив и по-уплашен от когато и да било през времето им заедно.

Снощи тя се заключи в стаята му и остана половин час там да почуква по стената. Когато Хокан най-после бе допуснат в стаята си, видя лист с някакви знаци, залепен над леглото му. Морзовата азбука. Преди да заспи, се изкуши той самият да чукне едно съобщение на Оскар. Да му разкаже каква е всъщност Ели. Вместо това си я преписа, за да знае занапред какво си говорят.

Хокан опря чело на коленете си. Плискането в банята беше спряло. Не можеше да продължава така. Той просто щеше да се пръсне. От похот, от ревност.

Ключалката на банята изщрака и вратата се отвори. Ели застана пред него съвсем гола. Чиста.

— Тук ли седиш?

— Да. Красива си.

— Благодаря.

— Не може ли да се позавъртиш?

— Защо?

— Защото… така искам.

— Аз пък не. Не може ли да се отместиш?

— Може да ти кажа нещо… ако се позавъртиш.

Ели го погледна озадачена. После се обърна с гръб към него.

Устата на Хокан се напълни със слюнка, той преглътна. Гледаше. Просто физически усещаше как я изяжда с очи. Най-красивото създание на света. На една ръка разстояние. И безкрайно далече.

— Ти… гладна ли си?

Ели пак се обърна към него.

— Да.

— Ще го направя. Но нещо ще ти поискам.

— Казвай.

— Една нощ. Искам една нощ.

— Добре.

— Ще ми позволиш ли?

— Да.

— Да лежа до теб? Да те докосвам?

— Да.

— Ще може ли…

— Не. Нищо повече. Само толкова. Да.

— Тогава ще го направя. Тази вечер.

Ели клекна до него. Ръцете го сърбяха. Искаха да галят. Но не беше позволено. Тази вечер — не. Ели прикова поглед в тавана, каза:

— Благодаря. Но представи си, че някой… фотороботът във вестника… видели са те, знаят, че живееш тук.

— Помислил съм за това.

— Ами ако някой дойде тук през деня… когато си почивам…

— Казах ти, помислил съм за това.

— Как?

Хокан хвана ръката й, стана и я поведе към кухнята, отвори шкафа, извади буркан от сладко с капачка на винт. Беше наполовина пълен с прозрачна течност. Обясни й какво бе намислил. Ели заклати глава енергично.

— Няма да го направиш.

— Ще го направя. Сега разбираш ли колко много… ме е грижа за теб?

Когато се приготви за тръгване, Хокан прибра буркана в чантата заедно с останалите принадлежности. През това време Ели се беше облякла и го чакаше в коридора. Когато Хокан дойде, тя се наведе напред и леко целуна бузата му. Хокан премигна, дълго гледа лицето й.

Загубен съм.

И тръгна да си свърши работата.

* * *

Морган хапваше лакомо своите „четири леки ястия“ и почти не поглеждаше към ориза в отделна паница пред него, Лаке се наведе напред, попита тихо:

— Нещо против да взема ориза?

— Вземай. Искаш ли сос?

— А, не. Ще сложа малко соев.