Покани ме да вляза

— Как може да не чуеш. Та той крещеше като обезумял и как тръшна вратата. Боже мили! Понякога направо се радвам, че нямам мъж. Горката жена. Виждал ли си я?

— Не.

— И аз не съм. То аз и него не съм виждала. Щорите им са спуснати по цял ден. Сигурно са алкохолици.

— Мамо…

— Да?

— Спи ми се.

— Ох, да, извинявай, миличък. Ама толкова се… Лека нощ. Спинкай.

— Ъхъ.

Майка му излезе, безшумно затвори вратата. Алкохолик ли? Да, вероятно.

Бащата на Оскар имаше периоди на запои, точно затова се разведоха с майка му. Случваше се и той да изпада в такъв гняв, когато беше пиян. Вярно, не посягаше, но се случваше да крещи до прегракване, да тръшка врати и да чупи вещи.

Оскар донякъде се зарадва при тази мисъл. Грозно е, но така си беше. Ако бащата на Ели е алкохолик, двамата имат нещо общо, нещо, което да споделят.

Оскар пак долепи чело и ръце до стената.

Ели, Ели. Знам какво ти е. Ще ти помогна. Ще те спася.

Ели…

* * *

Широко отворените очи сляпо се взираха в свода на моста. Хокан разрови увехналите листа и откри тънкия розов пуловер на Ели. Беше го хвърлила върху гърдите на човека. Той го вдигна, понечи да го помирише, но се спря, щом усети, че му лепне.

Пусна пуловера обратно върху гърдите на мъжа, извади плоското си шише и отпи три големи глътки. Огнените езици на алкохола парнаха гърлото му и се стекоха към стомаха. Листата изпукаха под него, когато седна на студения паваж да огледа мъртвия.

Нещо не беше наред с главата.

Разрови чантата си и намери фенерчето. Увери се, че никой не идва по парковата алея, запали го и освети мъжа. Лицето му изглеждаше белезникавожълто на светлината, устата му беше полуотворена, сякаш се канеше да каже нещо.

Хокан преглътна. Отвращаваше го самата мисъл, че този човек е бил по-близо до неговата любов, отколкото той самият някога е бил. Той отново бръкна за шишето, за да изгори внезапното безпокойство, но се спря.

Шията.

По цялата му шия минаваше нещо като широка червена верижка. Хокан се наведе и видя раната, която Ели бе отворила, за да стигне до артерията — устните и са докоснали кожата му — това обаче не обясняваше тази… верижка…

Хокан угаси фенерчето, пое си дълбоко дъх, неволно се дръпна назад и си одра плешивината на темето в цимента на тясната ниша под моста. Стисна зъби от парещата болка.

Кожата на шията беше разкъсана, защото… главата му е била завъртяна. Изцяло. Вратът му беше пречупен.

Хокан затвори очи, бавно издиша и вдиша, за да се успокои, да потисне импулсивното си желание да побегне далече… от това. Сводът на моста притискаше главата му, под него беше паважът. Наляво и надясно — алеята на парка, по която можеше да минат хора и да викнат полицията. А пред него…

Това е просто мъртвец.

Да. Но… главата.

Не му се нравеше подозрението, че главата е откачена. Вдигнеше ли тялото, тя щеше да падне назад, може би да се откъсне. Той се сви и опря чело в коленете си. Неговата любов беше извършила това. С голи ръце.

Догади му се, като си представи звука. Пукота при завъртането на главата. Не искаше да докосва това тяло. Ще седи тук. Като Белаква в преддверието на Дантевото чистилище. И ще чака зората, ще чака…

Откъм метрото се зададоха няколко души. Той се скри в шумата до мъртвия, притисна чело в леденостудения паваж.

Защо? Защо е това… с главата?

За да не стане заразяване. Нервната система не бива да участва. Тялото трябва да се „изключи“. Тя му беше обяснявала. Той тогава не разбра. Сега започна да му се прояснява.

Стъпките зачестиха, а гласовете заглъхнаха. Качват се по стъпалата. Хокан се надигна отново, погледна мъртвото лице с отворената уста. Значи това тяло е щяло да се изправи, да изтупа шумата от себе си, ако не е било… изключено?

Нададе писклив смях, който отекна под свода на моста като цвърчене на птичка. Той така рязко си запуши устата с ръка, че чак го заболя. Само като си представи. Мъртвеца, който се надига от шумата и като в просъница отупва листата от якето си.

Какво да прави с трупа?

Трябваше някак да изчезнат тези около осемдесет килограма мускули, мазнини и кости. Да се смелят. Да се накълцат. Да се заровят. Да се запалят.

В крематориума.

Точно така. Ще занесе тялото там, ще се вмъкне и тайно ще го изгори. Или ще го остави пред вратата като подхвърлено дете с надеждата желанието им да изгарят трупове да е толкова голямо, че да не викнат полицията.

Не. Има само един вариант. Вдясно алеята продължаваше навътре в гората, към болницата. Към водата.

Пъхна кървавия пуловер под якето на трупа, нарами чантата и подпъхна ръце под коленете и гърба му. Залитна и се изправи. Главата на мъртвия наистина увисна назад, зъбите му изтракаха.

Колко далече е водата? Може би на няколкостотин метра. Ами ако се появи някой? Да става каквото ще! И всичко да свърши. Още по-добре.

Но никой не се появи, целият потен, той запълзя по ствола на плачеща върба, наведена над водата. С въжета бе завързал за краката на мъртвеца два големи камъка от брега.