Полет 800

— Въз основа на влажния пясък по одеялото можем да допуснем, че са ходили при водата, голи или облечени. По някое време, по-точно в осем трийсет и една, виждат и чуват експлозия в небето. Не знам къде са стояли в тоя момент, обаче им идва наум, че взривът ще привлече хора на брега, затова си плюят на петите и изчезват, преди полицаят да се появи тук в осем четирийсет и шест. Двете коли най-вероятно са се разминали по единствения път, водещ до тоя плаж. — Прибавих: — Предполагам, че тия двама души не са били женени.

— Защо?

— Прекалено е романтично.

— Не бъди циничен. Може да не са избягали. Може да са отишли да повикат помощ.

— И така и не са се върнали. Не са искали да ги видят заедно.

Тя кимна.

— По този въпрос всички са единодушни.

— Кои всички?

— Всички агенти от Контратерористичната спецчаст, които преди пет години участваха в разследването.

— Нека сега аз те питам нещо. Какво прави тия двама души толкова важни, че ФБР си дава чак такъв зор?

— Сигурно са били очевидци на катастрофата.

— И какво от това? Шестстотин очевидци са видели експлозията. Над двеста от тях са заявили, че са забелязали светлина, която се стрелнала към самолета преди взрива. Щом ФБР не вярва на двеста души, защо тия двама непознати са толкова важни?

— А, забравих. Още една подробност.

— Аха.

— На одеялото имало и пластмасова капачка от обектив на видеокамера Джей Ви Си.

Замълчах за миг и обходих с поглед околността и небето. После я попитах:

— Тия хора обадиха ли ви се?

— Не.

— Няма и да ви се обадят. Да вървим.

5

Минахме през Уестхамптън.

— Вкъщи ли? — попитах.

— Още една спирка. Но само ако искаш.

— Още колко „още една спирка“ има?

— Две.

Погледнах жената, която седеше вдясно от мен. Това беше моята съпруга Кейт Мейфилд. Споменавам го, защото понякога е специален агент Мейфилд, а друг път се разкъсва от противоречия за самоличността си.

Виждах, че е Кейт, затова реших, че моментът е подходящ да изясня някои неща.

— Първо каза, че тоя случай не бил моя работа — отбелязах. — После ме заведе на плажа, където двамата непознати явно са станали свидетели на катастрофата и сигурно са я записали. Ще ми обясниш ли това очевидно противоречие?

— Не. — И прибави: — Няма противоречие. Просто си помислих, че ще ти се стори интересно. Бяхме близо до този плаж, затова ти го показах.

— Ясно. Какво ще ми се стори интересно на следващата спирка?

— Ще видиш на следващата спирка.

— Искаш ли да се заема с тоя случай?

— Не мога да ти отговоря.

— Ами, тогава мигни веднъж за „да“ и два пъти за „не“.

— Нали разбираш, Джон, че не мога да се забърквам в този случай — напомни ми тя. — Аз съм щатна агентка от ФБР. Може да ме уволнят.

— Ами аз?

— Пука ли ти дали ще те уволнят?

— Не. Имам три четвърти инвалидна пенсия от полицията. Освободена от данъци. А и без това не съм очарован от перспективата да работя за теб.

— Няма да работиш за, а с мен.

— Както и да е. — Помълчах. — Какво искаш да направя?

— Само гледай и слушай, после прави каквото ще правиш. Обаче не искам да знам за това.

— Ами ако ме арестуват, че се ровичкам в тия неща?

— Не могат да те арестуват.

— Убедена ли си?

— Абсолютно. Нали съм правистка.

— Може да се опитат да ме убият.

— Ставаш смешен.

— Не. Нашият бивш съекипник от ЦРУ Тед Наш няколко пъти ме е заплашвал, че ще ме убие.

— Не вярвам. Освен това той е мъртъв.

— Те са много.

Кейт се засмя. Не беше смешно.

— Какво очакваш да направя, Кейт? — пак я попитах.

— Да превърнеш този случай в тайното си хоби.

Това пак ми напомни, че моят колега от КТС господин Лайъм Грифит специално ме беше посъветвал да не го правя. Отбих край пътя и казах:

— Погледни ме, Кейт.

Тя ме погледна.

— Мотаеш ме, скъпа. Това не ми харесва.

— Извинявай.

— Точно какво искаш да направя, мила?

Кейт се замисли за миг.

— Само гледай и слушай. После ти сам реши какво искаш да направиш. — Насили се да се усмихне. — Просто бъди Джон Кори.

— Тогава ти просто бъди Кейт.

— Опитвам се. Адски е… кофти. Разкъсвам се… Не искам да се забъркаме… да се забъркаш в неприятности. Но този случай ме измъчва от пет години.

— Той измъчва много хора. Обаче следствието е приключено. Като кутията на Пандора. Остави го така.

Тя помълча, после промълви:

— Смятам, че справедливостта не е възтържествувала.

— Това е злополука — възразих аз. — Няма нищо общо със справедливостта.

— Вярваш ли го?

— Не. Само че, ако се измъчвах от всеки случай, когато справедливостта не е възтържествувала, щях да имам нужда от щатен психоаналитик.

— Това не е какъв да е случай и ти го знаеш.

— Да. Обаче няма да съм човекът, който ще си навре оная работа в огъня, за да види колко е горещо.

— Тогава да се прибираме вкъщи.

Върнах се на пътя и след около минута попитах:

— Е, къде отиваме?

Тя ме насочи към Манток Хайуей, първо на запад и после на юг към океана.

Пътят свършваше с ограда и портал от телена мрежа. Фаровете ми осветиха надпис БАЗА НА БРЕГОВАТА ОХРАНА НА САЩ „МОРИЧЕС“. ЗАБРАНЕНА ЗОНА.

От караулката излезе униформен служител от бреговата охрана. На пояса му висеше кобур с пистолет. Той отвори портала, после вдигна ръка. Спрях.