Полет 800

— Пак се готвят да закрият базата. Построена е в началото на Втората световна война като мярка срещу немските подводници, дебнещи по крайбрежието. Онази война е свършила, свърши и Студената война, катастрофата на полет осемстотин беше преди пет години. Единственото, което може да запази базата, е терористичната опасност или действителен терористичен акт.

— Ясно. Обаче не бива да си измисляме такива неща.

— Не бива. Само че ти работиш в Контратерористичната спецчаст достатъчно отдавна, за да знаеш, че съществува реална опасност, на която нито властите, нито хората обръщат внимание.

Не отговорих.

— Недалеч оттук са биологичната лаборатория на Плъм Айлънд, Националната лаборатория „Брукхейвън“, военноморската база „Гротън“ и атомната електростанция в Ню Лъндън оттатък Лонгайландския залив. И да не забравяме атентата срещу Световния търговски център през февруари деветдесет и трета.

— И да не забравяме господин Асад Халил, който все още иска да ме убие — напомних аз. — Да убие и двама ни.

Тя помълча, зареяла поглед в пространството, после каза:

— Имам чувството, че над нас е надвиснала някаква опасност. Нещо много по-опасно от Асад Халил.

— Надявам се, че се лъжеш. Халил беше най-гадният скапаняк, на когото съм се натъквал.

— Смяташ ли? Ами Осама бин Ладен?

Не ме бива много с арабските имена, обаче това го знаех. Всъщност в кафенето на КТС висеше негова снимка с надпис „Търси се“.

— Да, човекът, който стоеше зад атаката срещу военния кораб „Коул“.

— Той е виновен и за атентата срещу американската казарма в саудитската столица Рияд през ноември деветдесет и пета, при който загинаха петима американски войници. После през юни деветдесет и шеста пак той стоеше зад атентата в жилищния комплекс Кобар Тауърс в Дахран, Саудитска Арабия, където живееха американски военни. Деветнайсет жертви. Той е планирал атентатите срещу посолствата на Съединените щати в Кения и Танзания през август деветдесет и осма, при които загинаха двеста двайсет и четирима души и бяха ранени още пет хиляди. И за последен път се появи преди девет месеца — атаката срещу „Коул“ през октомври две хилядната, когато загинаха седемнайсет моряци. Осама бин Ладен.

— Сериозен списък. И какво прави оттогава?

— Живее в Афганистан.

— Оттеглил ли се е?

— Не бих разчитала на това — отвърна Кейт.

6

Запътихме се обратно към джипа. — А сега накъде? — попитах аз. — Още не сме приключили тук. Бях си мислил, че това е просто спирка, свързана със спомени за Кейт, и място за моето вдъхновение. Явно имаше още нещо.

— Нали искаше да разговаряш с очевидец — каза тя.

— Искам да разговарям с много очевидци.

— Тази вечер ще трябва да се задоволиш само с един. — Кейт посочи задната врата на дъсчената сграда. — Оттам ще влезеш във вишката. Най-горният етаж.

Очевидно нямаше намерение да дойде с мен, затова влязох във вишката и намерих стълбището.

Заизкачвах се. Четирите етажа ми напомниха за пететажната кооперация в манхатънския Истсайд, където съм израснал. Мразя стълбищата.

Последните стъпала водеха към остъклена наблюдателница. Помещението не беше осветено, но различих няколко маси и стола, бюро с телефони и военна радиостанция, която мигаше и бръмчеше в тихата стая. Нямаше никого.

През прозорците видях, че квадратната кула е опасана с балкон.

Отворих вратата и излязох на балкона.

Спрях при югозападния ъгъл. Оттатък залива Моричес се мержелееха външните бариерни острови и протокът Моричес, който отделя Файър Айлънд от уестхамптънските дюни и окръжния парк „Къпсог Бийч“ — на вулгарния полицейски жаргон, там някой беше опънал филията си на плажа и може би бе записал на видео улики, които моментално щяха да доведат до продължаване на следствието.

Зад бариерните острови тъмнееше Атлантическият океан, в който мъждукаха светлините на малки лодки и големи кораби. В небето блещукаха звезди и светлини на самолети, пътуващи на изток и запад.

Съсредоточих се върху самолета, който пътуваше на изток и в момента се намираше точно срещу окръжния парк „Смит Пойнт“ на Файър Айлънд. Той бавно се издигаше на височина три хиляди, три хиляди и петстотин метра, отдалечен на десетина-дванайсет километра от брега. Някъде там самолетът на ТУЕ, извършващ редовен полет от летище „Кенеди“ за Европа, изведнъж беше избухнал във въздуха.

Опитах се да си представя какво са видели ония над двеста души да се издига от водата и да се стрелва към самолета.

Може би ми предстоеше да се срещна с някой от тия хора — или с някой друг.

Върнах се в остъкленото помещение и седнах на един въртящ се стол с лице към стълбището. След няколко минути чух стъпки по скърцащите стъпала. По навик и защото бях сам, извадих личния си „Смит & Уесън“ трийсет и осми калибър от кобура на глезена си и го затъкнах отзад под колана си. По стълбището се появиха глава и рамене на мъж. Той влезе в стаята, огледа се и ме забеляза.

Въпреки слабата светлина видях, че е шейсетинагодишен, висок, хубав мъж, с къса сива коса. Носеше жълто-кафяв спортен панталон и син блейзър. Заприлича ми на военен.

Непознатият се приближи към мен и аз се изправих.