— Добре… да се върнем на ярката светлина.
— Внимателно наблюдавах червено-оранжевата светлина, която продължаваше да се издига в небето…
— Извинявайте. Какво беше
— Първото, второто и последното ми впечатление беше, че това е противовъздушна ракета.
— Защо? Защо не падаща звезда? Мълния? Фойерверк?
— Беше противовъздушна ракета.
— Повечето хора са казали, че първото им впечатление било за фойерверк.
— Не само че беше ракета, но беше и самонасочваща се. Движеше се по едва забележим зигзаг, като че ли коригираше курса си, после намали скоростта за половин секунда и отчетливо зави на изток — към мен, — след това сякаш изчезна, навярно зад облак или беше изхабила горивото си и беше станала балистична, а може целта й да я е скрила от погледа ми.
И двамата замълчахме и през това време обмислих думите на капитан Томас Спрък. И както сме научени да правим, анализирах цялостното му поведение, искрения му вид и интелигентността му. Капитан Спрък получи високи оценки по всички точки на свидетелска благонадеждност. Само че добрите очевидци понякога се прецакват накрая — като един адски интелигентен мъж, който започна като отличен свидетел в случай с изчезнал човек, но след показанията си изложи своята теория, че изчезналият бил отвлечен от извънземни. Надлежно го бях отбелязал в доклада си със звездичка, пояснявайки, че не съм напълно убеден.
Очевидците също започват да се объркват при разпит, затова попитах капитан Спрък:
— Кажете ми пак на какво разстояние от вас беше обектът.
— Както казах, предполагам, но не съм сигурен, че идваше отвъд хоризонта, който в спокойно море е зрителна линия с дължина около десет километра — търпеливо отговори той. — Но може да е идвал от по-далеч естествено.
— Значи не сте видели изходната точка на… да речем, изстрелване?
— Не.
— Как би изглеждала тя? Искам да кажа, колко светлина би се отделила?
— Много. Щях да видя сиянието, осветяващо тъмния хоризонт, даже ракетата да е била изстреляна на двайсет-трийсет километра от мен.
— Обаче не сте го видели?
— Честно казано, не знам какво първо привлече вниманието ми — проблясъкът от изстрелването или червено-оранжевата светлина, издигаща се от хоризонта.
— Чухте ли нещо?
— Не. Изстрелването на ракета не е чак толкова шумно, особено от разстояние, когато вятърът духа към изходната точка.
— Ясно. И на каква височина беше обектът, когато го забелязахте като издигаща се светлина?
— Не мога да определя, освен ако не знам разстоянието. Височината е резултат от разстоянието и ъгъла от хоризонта. Елементарна тригонометрия.
— Ясно. — Тук бях малко извън стихията си, обаче методите за водене на разпит си оставаха същите. — Предположете тогава.
Той се замисли за миг.
— Между четиристотин и петдесет и шестстотин метра над водата. Това първоначално впечатление се затвърди, докато наблюдавах издигането й, и тогава имах възможност да получа представа за скоростта и траекторията й. Издигаше се по права линия, а не по дъга, с дребни зигзаговидни корекции на курса, после прихвана целта и зави.
— Гледали ли сте анимационната възстановка на случилото се, която направиха в ЦРУ?
— Да. Имам копие.
— Хм, и аз трябва да си намеря. Както и да е, според анимацията парите в главния резервоар изведнъж са експлодирали поради късо съединение. Нали така? И светлината, която са видели всички очевидци, е била струя горящо гориво от пробития страничен резервоар, стичаща се
Спрък ме погледна и вдигна палец.
— Натам е нагоре, нали така?
— Когато проверих за последен път — потвърдих. — Другата възможност, също представена в оная анимация, е самолетът да е продължил да се издига няколко хиляди метра и очевидците да са видели издигащия се самолет, който за хората на земята е приличал на издигаща се светлина от ракета. Какво мислите за това?
— Мисля, че правя разлика между ускоряваща и издигаща се светлина, оставяща диря бял дим, и горящ самолет в последните мигове преди да се взриви. Виждал съм и двете.
Хрумна ми смущаващата мисъл, че специален агент Мейфилд се е справила по-добре от мен с разпита на капитан Спрък.
— Общо взето същите показания ли дадохте на госпожа Мейфилд?
— Да.
— Тя точни въпроси ли ви задаваше?
Изражението му показваше, че смята въпроса ми за глупав, обаче отговори любезно.
— Да. Повече от час обсъждахме последователността на събитията. Тя каза, че пак ще ме потърси, и ме помоли да обмисля видяното и да й се обадя, ако си спомня нещо.
— И спомнихте ли си нещо?