Полет 800

— Само това ми трябваше — осведоми ме капитан Спрък. — Нямах изгода да казвам за издигащата се светлина. Можех просто да се обадя в бреговата охрана, да съобщя за самолетната катастрофа и да им дам местонахождението — това беше първото, което направих. После обаче описах издигащата се светлина и дежурният започна да се държи малко странно. Съобщих му името си, адреса и телефонните си номера. Той ми благодари и затвори. На другия ден по обяд жена ви се появи вкъщи. Между другото, тя е много мила. Късметлия сте.

— А, всеки ден благославям Господ.

— Има защо.

— Добре, значи имате някои възражения против това, че не са взели предвид свидетелските ви показания. Смятате, че не са ви повярвали или че според ФБР или грешите, или сте се объркали.

— Всъщност те са се объркали. С две думи, господин Кори, видях противовъздушна ракета, която явно унищожи целта си, пътнически боинг седемстотин четирийсет и седем, и нищо случило се впоследствие не може да опровергае онова, което видях, нито да ме накара да съжалявам, че съм съобщил за него.

— Все пак очевидно съжалявате. Току-що казахте „Само това ми трябваше“.

— Хм… беше ми много трудно… Изпълних дълга си и продължавам да го правя винаги когато се наложи. — Той ме погледна. — Щом следствието е приключило, защо сте тук?

— Просто се опитвам да доставя удоволствие на жена си в почивния си ден. — Естествено вече бях наясно, че самият господин Джон Кори не е доволен от официалната версия за събитията благодарение на госпожа Мейфилд и капитан Спрък.

— Другите, с които си бяхме организирали регата — продължи разказа си той, — се върнали в яхтклуба за барбекюто. Бяха петнайсетина и към тях се присъединили жените и децата им. Десетина от тях едновременно видели издигащата се светлина от задната морава и верандата на клуба. Това не е масова халюцинация.

— Знаете ли, господин капитан, струва ми се, никой не се съмнява, че двестате души, които са видели издигащата се светлина, не са се заблудили. Въпросът е какво е представлявала тя. И има ли нещо общо с експлозията и катастрофата на боинга?

— Казах ви какво представлява.

— Добре тогава, да се върнем на издигащата се светлина. Стигнахме до изчезването й, нали така?

— Да. И това означава, че целта е между наблюдателя и ракетата. Разбирате ли?

— Да. Самолетът е бил пред ракетата.

— Точно така. Или горивото е свършило и ракетата е станала балистична. Но да се върна няколко секунди назад — преди да видя ракетата да променя курса си и преди да изчезне, отново забелязах боинга. Инстинктът… подготовката и опитът ми подсказаха, че тази ракета се движи по курс, който ще я отведе при самолета. — Той дълбоко си пое дъх. — Честно казано, кръвта ми се вледени и сърцето ми се разтуптя.

— И отново се върнахте в Северен Виетнам. Спрък кимна.

— Но само за миг… после пак се съсредоточих върху самолета и разделих вниманието си между него и издигащата се светлина. Както казах, тя изчезна и след две секунди зърнах проблясък от самолета, някъде от средната част до крилата. След това видях много силна експлозия, която разцепи боинга най-малко на две части.

— Как ще обясните последователността на събитията?

— Ами, ако събитията са започнали с взрив в главния резервоар, първата експлозия трябва да е била от удара на ракетата, възпламенил изпаренията в главния резервоар, след което се е възпламенил един от пълните странични резервоари — според следователите левият — и той е станал причина за катастрофалната експлозия.

— Веднага ли стигнахте до това заключение?

— Не. Известно време се бях съсредоточил върху разпадащия се на части самолет… — За миг той като че ли не можеше да намери нужните думи, за да опише случилото се. — Носът се отдели и полетя към морето почти вертикално. После, останала без тежестта на носа и с двигатели, все още работещи с горивото по тръбите, главната част от корпуса наистина продължи да се издига няколко секунди… след това се превъртя странично и бързо започна да пада…

Изчаках няколко секунди и попитах:

— Предполагам, че сте виждали самолети, свалени с противовъздушни ракети.

— Виждал съм. Седем. Но не и толкова голям.

— Това потресе ли ви? Спрък кимна и каза:

— Надявам се никога да не видите падащ самолет, но ако ви се случи, ще го запомните завинаги.

Беше мой ред да кимна.

Погледът му отново се зарея в небето.

— От момента, в който видях експлозията, до момента, в който я чух, изтекоха трийсетина-четирийсет секунди. — Той ме погледна. — Звукът се движи с около километър за три секунди, затова прецених, че съм на около единайсет километра от взрива — височина и разстояние. Почти всички, които са видели издигащата се светлина, са я зърнали преди да чуят експлозията, а не обратно, както се опитва да ни убеди официалното заключение.

Опрях задник на парапета. Спрък остана изправен, вперил очи в морето като капитан на кораб, застанал нащрек, зорко бдящ, ала в същото време хипнотизиран от тъмното море и небе. Заговори, сякаш на себе си: