Полет 800

— Не. На другия ден ме посетиха двама господа, агенти от ФБР, и ми съобщиха, че ще проведат допълнителен разговор с мен и че агент Мейфилд работи с други очевидци. Тя явно провеждаше предварителните разпити… според съобщенията по новините очевидците били между шестстотин и осемстотин и двеста от тях са видели издигащата се светлина. Другите са видели само експлозията.

— И аз четох тия новини. Та значи двамата господа… научихте ли имената им?

— Да. И пазя визитките им. — Спрък извади две визитни картички от джоба си и ми ги подаде. Включих настолната лампа и прочетох първата. „Лайъм Грифит“. Това ме поизненада, обаче не чак толкова много. Виж, втората вече ме смая. Беше на агент от ФБР, но с име на агент от ЦРУ — по-точно господин Тед Наш. С тоя джентълмен се запознахме около случая на Плъм Айлънд, после работихме заедно по случая с Асад Халил. Тед имаше цял куп досадни навици, обаче изпъкваха два от тях. Първо, носеше пълен джоб с визитки и служебни документи, представящи го като служител на съответната държавна институция, която отговаряше на целта или настроението му в момента. Вторият досаден навик бяха нескритите му заплахи да очисти моя милост винаги, щом го вбесях, което се случваше често. Във всеки случай с Тед бяхме оставили всичко това зад нас, главно защото беше мъртъв.

— Може ли да задържа визитките? — попитах капитан Спрък.

— Да. Госпожица Мейфилд каза, че мога да ви ги дам.

— Добре. Пазите ли и визитката на госпожа Мейфилд?

— Не. Господин Наш я взе.

— Нима? Добре, и за какво си приказваха с вас тия двама господа?

— Бяха изслушали записаните показания, които бях дал на госпожица Мейфилд, и казаха, че искат пак да ги обсъдим.

— Дадоха ли ви да подпишете транскрипцията на записаните ви показания?

— Не.

Крайно необичайно.

— Тия двама готини имаха ли касетофон?

— Да. Общо взето, искаха да повторя казаното предишния ден.

— И повторихте ли го?

— Да. Те се опитаха да открият противоречия между показанията ми пред тях и пред госпожица Мейфилд.

— И успяха ли?

— Не.

— Питаха ли ви за зрението ви?

— Няколко пъти. Имам отлично зрение, и тогава, и сега.

— Питаха ли ви дали пиете алкохол или взимате наркотици?

— Да. Отговорих им, че въпросът ме обижда. Не взимам наркотици и не плавам, когато съм пил.

— Аз пък пия само с други хора или когато съм сам — подхвърлих, за да облекча напрежението.

Минаха три секунди, докато загрее майтапа и се подсмихне.

— С други думи, опитали са се да опровергаят показанията ви — продължих.

— Предполагам. Казаха, че били длъжни да го направят, в случай че ме призоват като свидетел в съда.

— Така е. И как свърши разпитът?

— Казаха, че пак щели да ме потърсят, и настойчиво ме посъветваха дотогава да не правя никакви публични изявления пред медиите и изобщо пред никого. Съгласих се.

— Срещнахте ли се пак с тях?

— Да. След седмица. Придружаваше ги трети човек, когото представиха като господин Браун от Националната служба за безопасност на транспорта. Той не ми даде визитката си.

— За какво разговаряхте тоя път?

— За същото. Около час обсъждахме показанията ми — доста дълго за събитие, продължило по-малко от две минути. После ми съобщиха, че според тях експлозията била злополука, предизвикана от механична повреда.

— Каква механична повреда?

— Не казаха и аз не попитах.

— Защо?

— Знам какво видях.

— Ясно. Значи твърдите, че нещата, които сте видели — издигащата се светлина и последвалата експлозия — са свързани.

— Никога не съм твърдял такова нещо.

— Оценявам, че се придържате към фактите. В такъв случай е възможно издигащата се светлина и взривът на самолета да са съвпадение.

— Невероятно съвпадение.

— И все пак би могло. Та как свършихте с ония господа?

— По онова време вече имах свои въпроси. Попитах ги за радарни прихващания, други очевидци, военни маневри в океана онази вечер…

— Какви военни маневри?

— Съобщиха всичко по новините. В океана има военна зона от няколко хиляди квадратни километра, в която онази вечер разиграли бойни игри.

— Да, спомням си. И господата отговориха ли на въпросите ви?

— Не. Казаха, че нямали право да обсъждат нищо за случая, докато течало следствието.

— Любезно ли ви отрязаха?

— Любезно, но твърдо. Онзи Наш обаче не беше любезен. Държеше се…

— Снизходително ли? — подсказах му. — Нахакано? Калташки?

— Нещо такова.

Това беше моят Тед. Само Тед Наш можеше да се опита да накара един възпитаник на Анаполис и ветеран изтребител да се почувства некадърник.

— Все пак как свърши разговорът? — пак попитах.

— Отново ме предупредиха да не правя публични изявления и казаха, че щели да поддържат връзка.

— Потърсиха ли ви пак?

— Не.

— Басирам се, че ако бяхте направили публично изявление, тутакси щяха да ви дойдат на гости.

— Те бяха наясно, че в моето положение — като офицер в активен запас — ще изпълня желанието на властите.

Кимнах.

— И с това ли приключихте? — попитах. — Искам да кажа, не си ли задавахте въпроси?