Полет 800

— Господин Кори, аз съм Том Спрък. — Той ми подаде десницата си и се ръкувахме. — Помолиха ме да разговарям с вас.

— Кой?

— Госпожица Мейфилд.

Всъщност беше госпожа Мейфилд, специален агент Мейфилд или понякога госпожа Кори, обаче това не бе негов проблем. Във всеки случай човекът определено ми изглеждаше военен. Сигурно офицер. Специален агент Мейфилд я биваше да избира ценни свидетели.

Мълчах, затова той ме осведоми:

— Аз съм свидетел на събитията от седемнайсети юли деветдесет и шеста. Но това ви е известно.

Кимнах.

— Тук ли искате да останем, или да излезем навън? — попита Спрък.

— Тук. Седнете.

Той придърпа един от въртящите се столове към бюрото и седна.

— Откъде искате да започна? Настаних се зад бюрото.

— Разкажете ми малко за себе си, господин Спрък.

— Добре. Аз съм бивш морски офицер, завършил съм академията в Анаполис, уволних се с чин капитан. Някога пилотирах фантоми, базирани на самолетоносачи. Имам сто и петнайсет полета в три последователни мандата в Северен Виетнам от шейсет и девета до седемдесет и втора.

— Значи знаете как изглеждат различните пиротехнически средства по здрач над водата — отбелязах.

— Естествено.

— Добре. Как изглеждаха на седемнайсети юли деветдесет и шеста?

Той се вторачи в океана.

— Бях излязъл с едноместната си платноходка „Сънфиш“ и както всяка сряда вечер, имахме неофициална регата в залива.

— Кои?

— Членувам в Уестхамптънската яхтескадра в залива Моричес. Свършихме регатата към осем часа. Всички поеха обратно към клуба на барбекю, но аз реших да мина през протока Моричес към океана.

— Защо?

— Морето беше необичайно спокойно и скоростта на вятъра беше шест възела. Тук рядко се радваме на такива условия и можех да поплавам със „Сънфиш“ в открито море. — Той продължи: — Към осем и двайсет вече бях излязъл от протока. Плавах на запад покрай брега на Файър Айлънд срещу окръжния парк „Смит Пойнт“.

— Прощавайте, че ви прекъсвам, но това, което ми разказвате, обществено достояние ли е?

— Това разказах на ФБР. Не знам дали е обществено достояние.

— Правили ли сте публични изявления, след като разговаряхте с ФБР?

— Не съм. Казаха ми да не го правя.

— Кой?

— Агентът, който пръв ме разпита, после и други агенти от Бюрото в следващи разговори.

— Ясно. Кой ви разпита пръв?

— Жена ви.

Навремето тя не ми беше жена, обаче кимнах.

— Моля, продължете.

Той отново отправи поглед към океана.

— Седях в „Сънфиш“ и зяпах, както човек си прекарва повечето време в платноходка. Беше много тихо и спокойно и се наслаждавах на плаването. Залезът официално трябваше да е в осем двайсет и една, обаче реалният щеше да е в девет без петнайсет. Погледнах си часовника, който е дигитален, осветен и точен, и видях, че е осем и трийсет и петнайсет секунди. Реших да обърна и да вляза в протока, преди да се стъмни.

Капитан Спрък замълча за миг и на лицето му се изписа замислено изражение.

— Погледнах платното и нещо в небето на югозапад привлече вниманието ми. Ярка светлина, която бързо се издигаше. Беше червеникавооранжева и може би идваше от точка отвъд хоризонта.

— Чухте ли нещо?

— Не. Светлината идваше от океана към сушата и общо взето се движеше към мен. Издигаше се под остър ъгъл, може би трийсет и пет, четирийсет градуса, и като че ли ускоряваше, въпреки че това е трудно да се определи заради ъгъла и отсъствието на твърди отправни точки. Но ако трябва да определя скоростта, предполагам, че е била около сто възела.

— И за колко секунди… пресметнахте всичко това? — попитах аз.

— Около три. В кабината на бомбардировач изтребител пилотът разполага с около пет.

Преброих до три наум и разбрах, че това е повече време, отколкото имаш, за да избегнеш куршум.

— Но както казах на ФБР, имаше прекалено много променливи и неизвестни величини, за да съм абсолютно сигурен в изчисленията си — прибави капитан Спрък. — Не знаех изходната точка на обекта, нито точната му големина и разстояние, затова само можех да предполагам каква е скоростта му.

— Значи всъщност не сте сигурен какво сте видели.

— Знам какво съм видял. — Той погледна през прозореца. — Виждал съм достатъчно вражески противовъздушни ракети, изстреляни срещу мен и другарите от моята ескадрила, за да придобия представа за тези неща. — Спрък напрегнато се усмихна. — Когато летят срещу теб, изглеждат по-големи, по-бързи и по-близо, отколкото са в действителност. — И прибави: — Делиш на две. Усмихнах се.

— Веднъж срещу мен бяха насочили една малка берета. Помислих я за магнум триста петдесет и седем.

Той кимна.

— Но категорично сте видели червена светлина, така ли?

— Сигурен съм. Ярка червеникавооранжева светлина и на върха й имаше бяла точка, което предполага, че съм видял точката на възпламеняване на твърдо гориво и червено-оранжева горяща материя.

— Без майтап?

— Без майтап.

— Но видяхте ли… ракетата?

— Не.

— Дим?

— Валмо бял дим.

— Забелязахте ли самолета, боинга, който по-късно е катастрофирал?

— Забелязах го малко преди да се съсредоточа върху светлината. Виждах отблясъка — последните слънчеви отражения в алуминиевия му корпус, и виждах сигналните му светлини, както и четирите инверсионни следи.