Полет 800

Мъжът се приближи и му подадох служебната си карта. Той почти не ме погледна и без да ни попита каква е целта на идването ни, каза:

— Продължавайте.

Явно ни очакваха и всички други, освен мен, знаеха каква е целта на посещението ни. Влязох през отворения портал и продължих по асфалтовия път.

Пред нас се появи живописна сграда от бели дъски с червен покрив и квадратна вишка — типична стара база на бреговата охрана.

— Спри тук — каза Кейт.

Спрях на паркинга пред сградата, угасих мотора и слязохме от джипа.

Заобиколихме базата, която гледаше към водата. Погледнах осветената с прожектори сграда, построена върху малък нос, вдаден в залива Моричес. Край водата имаше навеси за лодки, а за дългия кей вдясно от тях бяха завързани два катера на бреговата охрана. Единият като че ли беше катерът, участвал в панихидата. Освен дежурния на портала, базата изглеждаше абсолютно пуста.

— Тук установиха командния пункт непосредствено след катастрофата — осведоми ме Кейт. — Всички спасителни съдове идваха през протока Моричес и караха останките от самолета, които се превозваха в хангара на военноморската база в Калвъртън. Освен това тук докараха труповете, преди да ги пратят в моргата. — Тя помълча, после прибави: — Два месеца и аз работих тук от време на време. Живеех в един съседен мотел.

Не отговорих, обаче се замислих. Познавах неколцина от полицейското управление, които седмици и месеци наред денонощно бяха работили по случая, постоянно пътуваха, сънуваха кошмари за трупове… парчета от трупове… детски играчки, плюшени животни, кукли, куфари, раници… много младежи бяха заминавали за Париж на летни курсове. Едно момиче носело пари в чорапа си. Спасителите извадили от морето кутийка с годежен пръстен. Някой щял да се сгодява в Париж…

Прегърнах Кейт и тя отпусна глава на рамото ми. Известно време останахме така, загледани в залива. Корава е, обаче даже коравите хора понякога са съкрушени.

Кейт се изправи и аз я пуснах. Тя тръгна към кея и в движение заговори:

— Когато дойдох тук в деня след катастрофата, бреговата охрана се канеше да закрие тази база и бяха престанали да я поддържат. Тревата ми стигаше до кръста. След няколко дни беше претъпкано с радиоколи, бусове на криминалистични екипи, линейки, ей там имаше голяма палатка на Червения кръст, камиони, мобилни морги… инсталираха ни подвижни душове, за да се мием от… мръсотията… След седмица направиха ония две хеликоптерни площадки на моравата. Реакцията ни си я биваше. Направо си беше отлична. Бях горда, че работя с тези хора. С бреговата охрана, Нюйоркското полицейско управление, местната и щатската полиция, Червения кръст и много местни рибари и моряци, които денонощно търсеха тела и останки… Наистина беше удивително. — Кейт ме погледна. — Ние сме добри хора. Знаеш ли го? Егоисти сме, глезени егоцентрици. Обаче когато се случи подобна гадост, се проявяваме в най-добрата си светлина.

Кимнах.

Стигнахме до края на кея и тя посочи на запад към мястото, където в тая нощ преди пет години самолетът на ТУЕ бе избухнал над океана.

— Ако е било злополука, добре, хората от „Боинг“, Националната служба за безопасност на транспорта и всички други, които отговарят за сигурността на самолетните полети, могат да поправят дефекта и навярно никой друг няма да има основание да мисли за експлодиращия главен резервоар. — Кейт дълбоко си пое дъх. — Но ако е било убийство, трябва да се убедим в това, преди да потърсим справедливост.

Замислих се за миг.

— Издирвал съм убийци, когато почти никой друг не е смятал, че е извършено убийство.

— Имаше ли късмет?

— Веднъж. След години изникват разни неща. И пак започваш следствието. Имаш ли нещо?

— Възможно е. — Тя се усмихна. — Имам теб.

Усмихнах се и аз.

— Е, не съм чак толкова добър.

— Хубавото е, че можеш да погледнеш на случая с непредубедено око и ясен ум. Всички ние година и половина живяхме с този случай до края на следствието и ми се струва, че бяхме смазани от мащабите на трагедията и обема на документалния материал — докладите на криминалистите, противоречивите теории, борбата за правомощия между различните институции, външния натиск и агресивността на медиите. През всички тези глупости има пряк път. Някой трябва да го открие.

Всъщност повечето ми успешни разследвания бяха резултат от обичайната скучна полицейска работа, криминалистични доклади и така нататък. От време на време обаче разкриването на престъпление беше свързано с щастливото откриване на златното ключе, което отваря вратата към краткия път през глупостите. Случва се, но не и в случаи като тоя.

Кейт се извърна от водата и отново погледна бялата сграда на бреговата охрана в далечината. Няколко прозореца светеха, ала не се мяркаше никакво движение.

— Тук е доста тихо — отбелязах.