Полет 800

Останах с впечатлението, че госпожа Уинслоу не се среща с чак толкова много интересни хора в клуба или на официални обеди и вечери. Освен това ми се струваше, че според нея е изпуснала влака някъде след колежа и вижда тая тежка катастрофа в живота си по-скоро като възможност, отколкото като проблем. Това беше правилната позиция и се надявах нещата да се развият благоприятно за нея.

На около километър и половина пред нас се намираше тунелът за центъра. Хвърлих поглед към Джил. Изглеждаше съвсем спокойна и хладнокръвна, най-вероятно резултат на възпитанието й или на факта, че не оценяваше напълно непосредствената опасност, в която се намирахме. А може и да я оценяваше, обаче си мислеше, че опасността е за предпочитане пред скуката. Бях съгласен с това, когато ми беше скучно, но когато се намирах в опасност, скуката ми изглеждаше за предпочитане.

— Мисля, че Кейт ще ти хареса. Двамата с нея ще се погрижим за теб.

— Сама мога да се грижа за себе си.

Приближавахме се към входа на тунела. Протегнах ръка нагоре и свалих винетката на Джил, която щеше да регистрира номера на колата, местонахождението и времето. Платих таксата в брой и влязох в дългия тунел под Ист Ривър.

— Какво да правя с Марк? — попита ме Джил.

— Обади му се по-късно от мобифона си.

— И какво да му кажа?

— Че си добре и имаш нужда да останеш сама. После ще ти обясня.

— Добре. Но искам да му разкажа всичко.

— Така и трябва… преди той да научи. Нали разбираш, че всичко това ще стане публично достояние.

Тя помълча и двамата се загледахме в прелитащите покрай нас мръсни бели плочки. После Джил наруши тишината.

— Толкова често вечер… докато седяхме в дневната, той на телефона или зачетен във вестника, или докато ми нареждаше какво да направя на другия ден… ми се искаше да му пусна записа… — Тя се засмя. — Мислиш ли, че щеше да забележи?

— Убеден съм.

Излязохме от тунела и пак си бях в Манхатън, за което много си бях мислил в Йемен, макар и не при такива обстоятелства. Вдишах отработените газове, възхитих се на милиардите тонове бетон и асфалт, проследих с поглед как едно такси минава на червен светофар. Беше неделя, трафикът не бе натоварен, пешеходците бяха малко и след пет минути вече пътувах по Четирийсет и втора улица.

— Имаш ли някакви въпроси към мен? — попитах Джил.

— Какви например?

— Например какво ще се случи после. Какво да очакваш. Такива неща.

— Ако трябва да знам нещо, ти ще ми кажеш. Нали?

— Да.

— Може ли да ти дам един съвет?

— Разбира се.

— Прекалено дълго държиш на първа предавка.

— Съжалявам.

Завих надясно по Шесто авеню и поех на север към Сентръл Парк, като внимавах как сменям предавките. След няколко минути бяхме пред хотел „Плаза“ и дадох ключовете на портиера да паркира колата. Внесох саковете в разкошното фоайе и последвах Джил до рецепцията.

Не исках да плати с кредитната си карта, която можеше да се проследи, затова тя уреди да плати с чек, който щеше да гарантира с кредитната си карта. Легитимирах се на служителя и поисках да видя управителя. Той се появи след няколко минути и инструктирах и двамата:

— Пътуваме инкогнито по служба. Ако някой пита, не му казвайте, че госпожа Уинслоу се е настанила тук, и веднага се обадете в стаята. Разбрахте ли? — Те ме разбраха и си отбелязаха в компютъра.

След десет минути бяхме в дневната на апартамента. Джил откри по-голямата спалня, която си присвои, без да каже дума, и се върна при мен в дневната.

— Ще се обадя на румсървис — каза тя. — Искаш ли нещо? Исках да се възползвам от барчето в стаята, обаче отвърнах:

— Само кафе.

Джил вдигна слушалката и поръча кафе и разни сладкиши.

— Мъжът ти дали вече се е прибрал? — попитах.

Тя си погледна часовника.

— Сигурно не.

— Добре, сега искам да се обадиш у вас и да му оставиш съобщение. Кажи нещо от рода, че имаш нужда да се откъснеш от вкъщи и си отишла в провинцията с приятелка или нещо такова. Гледай да не го разтревожиш, за да не се обади в полицията. Разбираш ли?

Госпожа Уинслоу се усмихна.

— Той няма да се разтревожи — ще се шокира. Досега никога не съм изчезвала… е, поне без алиби. И няма да се обади в полицията, защото ще го е срам.

— Ясно. Обади се по мобифона си. — Нали каза, че…

— Можеш да го оставиш включен около пет минути, максимум десет.

Тя кимна, извади мобифона си от чантата, включи го и набра номера.

— Марк, аз съм. Доскуча ми и реших да се разходя до Хамптънс на гости на една приятелка. Може да пренощувам при нея. Ако искаш, обади се на мобифона ми и ми остави съобщение. — После прибави: — Надявам се, че сутринта си прекарал приятно с момчетата и че Бъд Мичъл не те е ядосал пак. — Погледна ме, усмихна се и ми намигна. — Чао.

Госпожа Уинслоу явно се забавляваше.

— Добре ли беше?

— Идеално — похвалих я.

От друга страна, ако бе събрал две и две, Наш рано или късно щеше да отиде в дома на семейство Уинслоу. Тогава господин Уинслоу щеше да чуе друга версия и да бъде помолен да помогне на властите да открият неговата своеволна съпруга. Обаче сега не можех да мисля за това.

— Моля те, изключи мобифона си и не забравяй да го изключваш всеки път, щом го използваш — казах на Джил.