Полет 800

„Много съм обезпокоен, Джил. Много съм обезпокоен. Искам да ми се обадиш веднага щом получиш това съобщение. Обади ми се и ми кажи къде си. Това е крайно егоистично от твоя страна. Не си се обадила на момчетата и те те потърсиха тук. Казах им, че си при приятели, но мисля, че доловиха загрижеността в гласа ми, и ми се струва, че се разтревожиха. Трябва да им се обадиш и да ги успокоиш. Обади се и на мен. Започвам да се безпокоя. Ще поговорим, когато получиш това съобщение“.

Очаквах да каже „Обичам те“ или „Искрено твой“, обаче съобщението свърши. Изключих мобифона и й го подадох.

Известно време и двамата мълчахме.

— Не му се обадих, естествено — накрая ме осведоми тя.

— Как успя да устоиш на тая прочувствена молба?

Джил се усмихна, но усмивката й помръкна.

— Наистина не искам да му причинявам мъка.

— С твое позволение, той не ми се стори много измъчен. Обаче ти го познаваш по-добре от мен.

— Марк ме търси още три пъти, само с кратки съобщения да му се обадя — каза тя.

Замислих се за съобщението на Марк Уинслоу и стигнах до извода, че Тед Наш не е ходил в дома на господин Уинслоу, за да търси госпожа Уинслоу. После пак се замислих и стигнах до извода, че Тед Наш е стоял в стаята с Марк Уинслоу, който се е обаждал на жена си.

— Съпругът ти… нормално ли говори? — попитах я.

— Да. Това е нормално за него.

— Исках да кажа, смяташ ли, че някой друг го е накарал да ти се обади? Например полицията?

Тя се замисли.

— Предполагам, че е възможно… иначе нямаше да спомене за момчетата… но… — Джил ме погледна. — Знам какво искаш да кажеш, но не съм сигурна.

— Добре. — Просто поредната параноична мисъл, обаче основателна. Накратко, нямаше значение дали Тед Наш е на една крачка зад мен, стига да не ме изпревареше с една крачка. — Какво ще кажеш да пийнем по нещо?

Пийнахме и тя напомни за идеята си да отидем на вечеря, обаче аз настоях за румсървис, отчасти защото винаги се натъквам на неподходящи хора, когато излизам, и отчасти, защото колкото повече врати имаше между мен и Джил Уинслоу, от една страна, и ония, дето ни търсеха — от друга, толкова по-добре.

Побъбрихме си и Джил потвърди, че е оставила касетата в хотелския сейф. Казах, че съм получил разписката. Тя ми докладва и че цял ден е държала мобифона си изключен и че не е използвала кредитни карти и банкомати.

Ходила в „Сейнт Томас“ на Пето авеню, после се разходила през парка до Метрополитън Мюзиъм. Отишла в „Барнис“, след това позяпала витрините по Мадисън Авеню и се върнала в „Плаза“. Типична неделя в Ню Йорк, обаче адски паметен ден за Джил Уинслоу.

Поръчахме румсървис и той пристигна в осем. Седнахме на масата с приглушени светлини, запалени свещи и тиха музика.

Въпреки всичко това никой от нас не се опитваше да съблазни другия, което сигурно бе истинско облекчение и за двамата. Искам да кажа, тя беше много красива, обаче за всичко си има време и място. За мен това време бе отминало с брака ми, а за нея едва сега започваше. Освен това Кейт трябваше да пристигне към пет следобед на другия ден.

С вечерята пихме вино и тя се понапи, и започна да ми разказва за Марк и за връзката си с Бъд.

— Даже когато реших да се поразвихря, го направих с мъж, в когото бях сигурна, че няма да се влюбя. Безопасен секс. Безопасен съпруг. Безопасен брак. Безопасен квартал. Безопасни почивки. Безопасни приятели.

— В това няма нищо лошо. Тя само сви рамене. След малко каза:

— След Бъд имах само една съвсем кратка връзка. Преди три години. Продължи около три месеца.

Не исках да слушам подробности и Джил не ми ги натрапи.

Бях си поръчал пържола, не защото ми се ядеше, а защото исках да ми донесат остър нож. По някое време Джил се извини и отиде в спалнята си. Използвах момента и прибрах ножа в моята стая.

Към десет се оттеглих, като се оправдах с умора след полета от Йемен и прекалено обилната храна и вино, от които бях отвикнал в оная страна.

Тя стана. Наведох се и я целунах по бузата.

— На теб може да се разчита — казах. — Всичко ще приключи добре.

Джил се усмихна и кимна.

— Още веднъж благодаря за ризата. Лека нощ.

— Лека нощ.