Полет 800

Проверих мобифона си за съобщения, но нямаше. Поръчах да ме събудят в седем без петнайсет, погледах новините, после пуснах „Един мъж и една жена“. Превъртях сцените на плажа и изгледах последните няколко минути на забавен кадър, за да проследя проблясъка на хоризонта и издигащата се в небето светлина. Опитах се да проявя скептицизъм и да дам друго тълкуване на видяното, обаче камерата не лъжеше. Пуснах записа отпред назад, за да видя дали няма да се разкрие нещо, което да може да се интерпретира по друг начин, но отзад напред, отпред назад, на забавен кадър или с нормална скорост, виждах все едно и също: ракета с огнена опашка и димна следа, издигаща се към светлините на самолета. Убеди ме късият зигзаг от светлина и дим преди експлозията, ако изобщо имах нужда от повече убеждаване — гадната ракета коригира курса си, прихвана целта и я улучи. Край на загадката.

Извадих касетата от видеото, пъхнах я под матрака и оставих ножа върху нощното шкафче.

Потънах в неспокоен сън, в който продължавах да въртя записа, само че на плажа бях аз, а не Бъд, и Кейт, а не Джил — стоеше гола до мен и шепнеше: „Нали ти казах, че е ракета. Видя ли?“

49

Събудиха ме в седем без петнайсет. Изтърколих се от леглото, бръкнах под матрака, извадих „Един мъж и една жена“ и известно време зяпах касетата.

Погледнах през прозореца към Сентръл Парк. Не си падам по понеделниците и времето не подобри настроението ми — беше облачно и валеше, нещо, което от четирийсет дни не бях виждал в Йемен. Не че исках да се върна там.

След като взех душ, обух все по-удобните си светлокафяви панталони и си сложих розовата риза. Ако днес видех Тед Наш и ако кажеше нещо по адрес на ризата, щеше да се наложи да го убия.

Иначе днес щеше да е така нареченият Голям ден. Щях да разговарям с Наш и ако беше получил разрешение от Вашингтон, щяхме да се срещнем в присъствието на съответните страни. Трябваше да помисля кой да присъства на срещата, къде да се проведе тя и дали да нося един от записите. Не ме бива много по срещите, обаче с нетърпение очаквах тая.

По-важно обаче беше това, че Кейт се връщаше.

Замислих се за комитета по посрещането на летището, в който сигурно щяха да участват хора с различна представа за това кой трябва да качи Кейт в колата си. Можеше да стане адски напечено, но Дом го биваше да се побърква, когато някой се ебава с него. И както бях установил, Кейт също не си оставяше магарето в калта.

Вече трябваше да е излетяла и може би трябваше да й пратя имейл или да й се обадя предишната вечер, за да я предупредя за евентуалното положение на летището. Обаче ако я наблюдаваха — а след срещата ми с Наш сигурно постоянно я следяха, — нито нейният имейл, нито телефоните й щяха да са безопасни.

Погледнах се в голямото огледало. Розовото наистина подчертаваше тена ми.

Отидох в дневната. Джил седеше на масата по бял хотелски халат, пиеше кафе и четеше „Ню Йорк Таймс“.

— Добро утро.

Тя ме погледна.

— Добро утро. Ризата ти отива.

— Ще ми стане от любимите. Добре ли спа?

— Не.

Седнах на масата и си налях кафе.

— Вчера беше напрегнат ден за теб.

— Меко казано.

Отпих глътка кафе и я погледнах над чашата. Изглеждаше отпусната, обаче ми се струваше, че започва да осъзнава реалността на положението.

— Изпитваш ли някакви съмнения за всичко това? — попитах.

— Не. Всъщност съм още по-сигурна, че постъпвам правилно.

— И дума да няма.

Тя категорично заяви, че имам нужда от храна, и прегледахме менюто. Джил каза, че щяла да си поръча здравословна закуска, и ме посъветва да последвам примера й.

Побъбрихме, прочетохме вестниците и погледахме „Днес“ с Кейти и Мат.

Донесоха поръчката и от здравословната закуска получих киселини.

След като се нахранихме, Джил поиска да се поразходи и настоя да я придружа, но аз отвърнах:

— Трябва да остана тук. Може да се наложи да отида на среща. Може да се наложи и ти да дойдеш с мен. Обаждай ми се през час и на всеки трийсет минути си проверявай мобифона.

— Добре. Каква среща?

— На каквато е трябвало да отидеш преди пет години.

Тя кимна.

— Няма да се наложи да говориш — успокоих я. — Просто трябва да присъстваш. Аз ще говоря.

— Мога и сама — тросна се Джил.

Усмихнах й се.

— Не се съмнявам.

Тя отиде в спалнята си, облече се и скоро се върна.

— Имаш ли нужда от нещо, докато съм навън?

Имах нужда от глока си, обаче отвърнах:

— Пастата ми за зъби е на свършване. — Не беше, но тя трябваше да се занимава с нещо. — „Крест“. И виж дали ще успееш да намериш „Един мъж и една жена“. Освен това не забравяй да се обадиш в стаята, преди да се прибереш в „Плаза“. — Взех химикалка от бюрото, написах номера на мобифона на Дом Фанели върху визитката си и й я дадох. — Ако не успееш да се свържеш с мен или ако усетиш, че има проблем, обади се на детектив Фанели на тоя номер. Той ще ти обясни какво да правиш.

Джил ме погледна.

— Това ли е твоята армия на ангелите?

Всъщност не бих определил Дом Фанели като ангел, обаче потвърдих.

— Да. Той ще е твоят ангел хранител, ако с мен се случи нещо.

— Нищо няма да ти се случи.

— Няма. Приятен ден.

Тя също ми пожела приятен ден и излезе.