Полет 800

— Да. Кефя се максимално.

— Добре, ето ти данните за полета на Кейт. — Продиктувах му ги и го накарах да ги повтори. — Сега доволен ли си, след като споделих с теб?

— О, да. Направо съм възхитен.

— Сам настоя.

— Мерси много. — Той замълча за миг. — Браво на тебе бе! Винаги съм твърдял, че си гений, даже когато лейтенант Волф те обявява за идиот.

— Благодаря. Интересува ли те нещо друго?

— Да. Например точно кой те преследва?

— Ами, оня Тед Наш от ЦРУ. Може би Лайъм Грифит от ФБР. Нямам представа още кой е замесен в засекретяването, затова не знам към кого мога да се обърна в службата или извън нея. Затова се обръщам към полицията.

Фанели не отговори веднага.

— Ами Кейт… на нея можеш да имаш доверие. Нали?

— Мога, Дом. Тя ме забърка в тая каша.

— Добре де. Просто проверявам.

Премълчах.

— Междувременно имаш ли нужда от подкрепление в „Плаза“? — попита той.

— За един ден ще се оправя и сам. Ще ти се обадя, ако имам нужда от нещо.

— Добре. Ако дойдат ония, напълни им задниците с олово и после се обади на детектив Фанели в отдел „Убийства“. Ще пратя катафалката да ги закара в моргата.

— Звучи страхотно, обаче патлакът ми е някъде в дипломатическата поща.

— Какво? Не си ли въоръжен?

— Не, обаче…

— Отивам у вас да взема втория ти пистолет и да го донеса…

— Не ходи вкъщи! Те вече са завардили блока. Може да се сблъскаш с тях или да те проследят до тук.

— Феберейците не могат да проследят и собствената си сянка, когато слънцето е зад гърба им.

— Да, но не можем да рискуваме днес да отидеш там. Утре имаш важна работа.

— Ще ти донеса моя резервен патлак.

— Просто днес стой далеч от „Плаза“, Дом. Ще се оправя.

— Добре, ти решаваш. А бе… искаш ли да те взема под охрана? Бях мислил за това, обаче се съмнявах, че Джил Уинслоу ще иска да пренощува в дранголника. Нещо повече, представях си какво ще направят феберейците, ако проверят в НЙПУ, за да видят дали наистина не съм там. Не се съмнявах, че за няколко часа ще успеят да ни приберат под своя охрана.

— Джон? Ало?

— Не искам да оставям следа в обществен архив. Може би утре. Засега съм изчезнал при бойни действия. Ще ти се обадя, ако реша, че се налага да ме арестуваш.

— Добре. Е, в „Плаза“ сигурно е по-удобно, отколкото в градския арест. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

— Благодаря, Дом. Ще те прикрия, ако се разхвърчат говна.

— Знаеш ли, ако се разхвърчат говна, няма да сме единствените, затънали до гуша.

— Дано да си прав. Приятно прекарване на барбекюто. Чао.

Джил ми беше оставила бележка на масата в дневната.

„Излизам в 12:15. Ще се прибера към 17:00. Може ли да те поканя на вечеря?

Джил“.

Избръснах се, два пъти си измих зъбите, взех душ и си изпрах боксерките.

Хотелът достави плика с разписката за сейфа. Запомних наизуст номера и я изгорих в тоалетната.

Прочетох „Сънди Таймс“ и погледах телевизия. Няколко пъти си проверих мобифона, за да видя дали Тед Умрелия не се е обаждал, за да си уговорим среща, обаче той сигурно си беше взел почивен ден. Поне така се надявах. Вече беше 17:30 и Джил още не се бе прибрала, затова се обадих на мобифона й, оставих съобщение и изпих една бира.

В 17:48 тя се обади в стаята и каза:

— Извинявай. Изгубих представа за времето. Ще се върна към шест и половина.

— Ще те чакам.

Пристигна почти в седем. За жените времето явно тече по друг начин. Тъкмо се канех да измърморя нещо за значението на точността, когато тя ми подаде чанта от „Барнис“.

— Отвори я.

Отворих я и извадих мъжка риза. Като се имаше предвид, че носех ризата си от три дни, това по-скоро беше подарък за нея, отколкото за мен. Обаче от любезности благодарих.

— Много мило от твоя страна.

Джил се усмихна.

— Знам, че си пътувал с тази риза, и наистина изглежда малко измачкана.

Всъщност смърдеше. Разопаковах я и я разгледах.

— Малко е… розова.

— Вдигни я.

Вдигнах я върху гърдите си.

— Този цвят ти отива — каза тя. — Подчертава тена ти.

Щеше да ми отива, ако обърнех резбата.

— Аз всъщност не… Благодаря.

Джил взе ризата от ръцете ми и извади петстотинте карфици за около пет секунди, после я разгъна.

— Би трябвало да ти стане. Премери я. — Беше с къси ръкави и ми се стори, че е копринена. Съблякох отвратителната си стара риза и навлякох розовата копринена.

— Стои ти много добре — отбеляза тя.

— И ми е адски удобна. Получи ли съобщение от мъжа си?

Джил кимна.

— Какво ти каза?

Тя извади мобифона от чантата си, включи гласовата си поща и ми го подаде. Изслушах автоматичния запис: „Съобщение, получено в петнайсет часа двайсет и осем минути“. После чух гласа на Марк Уинслоу:

„Джил, аз съм. Получих съобщението ти“

Абсолютно безизразен глас — също като снимката му. Бях изненадан, че се е регистрирал на дигиталния запис. Той продължи: